Преди няколко дни сякаш светлините изгаснаха и оттогава живеем в тъмнина. Залостени в апартаментите си и изплашени в тишината, която ни заобикаля. Единственият звук, който нарушава мълчанието, е този от линейките, твърде много линейки, всеки звук от които се усеща като удар в нашите стомаси.
По принцип отговарям за трансферния пазар за The Guardian, но в момента не пиша за това. Дали някой футболист ще премине от този отбор в другия не е важно в момента, но все пак бих искал да ви споделя какво се случва в Италия в изминалите няколко седмици.
Като журналист съм обиколил цяла Италия - от Неапол, където съм роден, до Милано, където живея в момента. Като нация, ние обичаме да се веселим и да се усмихваме. Сега трябва да пазим усмивките си вкъщи. Всичко в последните две седмици се чувства като в кошмар: всеки ден, всеки час, всеки момент.
Известният неаполитански философ Лучано Де Крешенцо, който почина миналата година, ни казваше, че времето е двуизмерно и че тайната е не да броим дните, в които сме живи, а да правим всеки от тях възможно по-специален. Човечеството се опитва да удължи живота, но вместо това трябва да мисли как да извлечем максимума от него.
В последния месец дните станаха ужасяващо еднакви и толкова, толкова дълги - сякаш времето тече на по-бавна скорост.
Разказвам тази история от Милано - пулсиращото сърце на Италия и най-европейският и най-проспериращият град в тази страна. Също така е и център на Ломбардия - най-засегнатият регион от пандемията. Но от север до юг историята от прозорците ни е една и съща - ако се покажете и погледнете навън, ще видите само няколко коли и няколко забързани човека, излезели за храна.
Всички се молят за близките си. Болниците са пълни със заразени хора и са на косъм от катастрофа. Числата, обявявани всяка вечер, звучат като от военно време: 500, 600, повече от 700 жертви на ден. Градовете са на колене, а хората са затворени по домовете си.
В болниците майки и бащи, братя и сестри, синове и дъщери работят безспир, рискувайки животите си, за да спасят чужди. Гордеем се със здравната си система все едно е трофей от Световното първенство. Благодарим на лекарите и сестрите отдалече, аплодираме ги от терасите си и пеем химна в предварително уговорено време в социалните мрежи.
Междувременно, баби и дядовци трябва да се научат да комуникират с внуците чрез Skype или WhatsApp. Други общуват с приятелите си в чата. Но не е същото и всички си липсваме ужасно много.
Имам чувството, че последният футболен мач се изигра преди цяла вечност. А всъщност това бе само предвестник на всичко, което щеше да се случи впоследствие - двубои при закрити врати, без фенове, без емоции. Бяхме уплашени още през първата седмица на март, когато още се играеше футбол в Италия, преди цялата държава да спре.
Гледахме с ужас как 50 хиляди фенове отидоха на "Анфийлд", за да гледат Ливърпул срещу Атлетико Мадрид на 11 март, когато вече повече от 800 души в Италия бяха загинали. Числото в момента надмина 6000.
Питахме се как все още играят футбол и защо позволяват на феновете да са на стадиона и да пътуват. Докато ние се барикадирахме по домовете си, гледахме как Неймар, Мбапе и съотборниците им от ПСЖ победиха Борусия Дортмунд пред празни трибуни. А след това част от футболистите излязоха да празнуват с голяма група привърженици около стадиона. Два дни по-късно носеха маски.
Италия живее за футбола всеки ден и всеки час, във всеки бар и на всеки уличен ъгъл. "Италианците губят футболни мачове сякаш са войни и губят войни сякаш са футболни мачове", казваше Чърчил и нямаше как да го каже по-точно. Но сега на никого не му пука за това. Кога ще се поднови Серия "А"? Какво ще стане с Шампионската лига? Няма значение.
Може би отново ще има значение, може би дори повече, но в момента футболът трябва да почака. Крещяхме към останалия свят, докато в някои страни продължаваха да си живеят нормално: "Вижте какво се случва при нас! Трябва да спрете и да се приберете по домовете си." Болеше ме, като гледах как в Англия се държаха сякаш нищо не се случва. "Какво правите?", продължавахме да крещим, докато премиерът най-накрая започна да действа.
Трябва да се борим заедно срещу коронавируса. От разстояние, но обединени. С бистри умове, готови да си казваме "здравей" от разстояние. Трябва да продължим да вярваме, че ще дойде ден, когато коронавирусът - това ужасно чудовище, това жалко създание, което се крие, преди да ти забие нож в гърба - ще бъде победен. Наше задължение е да го направим.
В Италия, както и навсякъде по света, сме по-силни, когато сме заедно. В момента сме по-обединени, отколкото някога съм очаквал.
Светлините все още са угасени, но ще дойде момент, както е писал Данте, да погледнем отново към звездите.
