През 60-те и 70-те години името на модния дизайнер Честър Уайнбърг бе познато на всички, споменавано наравно с Бил Блас, Джефри Бийн и Оскар де ла Рента.
С провокативните си, но елегантни дрехи и биещата на очи индивидуалност, Уайнбърг бе безспорният любимец на модната преса.
Tой бе също толкова обичан от бранша, като получи награда Coty през 1970 - модният еквивалент на "Оскар".
Честър Уайнбърг работеше с най-известните модели, фотографи и редактори. Обличаше знаменитости и прочути личности като Барбра Стрейзънд, Дайон Уоруик и Нанси Рейгън.
Като преподавател в школата по дизайн "Парсънс", той е наставлявал хора като Дона Карън, Айзък Мизрахи и Марк Джейкъбс.
Въпреки всичко това, името му в наши дни е познато само на шепа музейни куратори и почитатели на ретро модата.
До голяма степен това се дължи на факта, че на 24 април 1985 година Уайнбърг стана първият моден дизайнер, починал от СПИН.
Трагедията на преждевременната му смърт - тогава той бе само на 54 години - се съчета с крайно неподходящият момент.
Въпреки че работеше постоянно, Уайнбърг още не беше прочут и смъртта му остана незабелязана за масите.
В бранша смъртта му бе умишлено игнорирана.
През пролетта на 1985, актьорът Рок Хъдсън бе все още жив; Рейгън не беше изрекъл още думата "СПИН," а на Седмо авеню болестта все още бе известна като "странна пневмония" или "гей рак" - ако изобщо се споменаваше. "Видях какво се случваше две години по-рано," споделя покойният дизайнер Бил Хеър пред Philadelphia Inquirer през лятото на 1986. "Всички виждаха. Но никой не искаше да говори за това."
Смъртта на Уайнбърг идва като шок за тясната общност, вече изплашена от тази мистериозна чума
"Предния сезон той още беше тук, показваше колекцията си на Седмо авеню, присъстваше на колекциите висша мода и купуваше платове в Европа", спомня си покойният моден редактор Джеймс Брейди. "Следващия сезон вече беше мъртъв".
Модният бранш тогава вече е изгубил десетки млади мъже - асистенти в шоуруми, гримьори и чиновници, разболели се от СПИН, но Уайнбърг е първата голяма звезда, която пада: ветеран дизайнер, който си е пробил път до върха, изкачвайки се в йерархията на Parsons, стартирал е свой собствен уважаван бранд през 1966-та, после e напуснал бизнеса и се е завърнал се впоследствие като директор на Calvin Klein Jeans, един от най-горещите брандове в търговията в началото на 80-те години.
След смъртта си, Уайнбърг е почти напълно заличен от историческите книги.
Посветени са му само няколко кратки абзаца в енциклопедичната книга на Ричард Мартин "Съвременна мода" (1995), които остават основен източник на информация за живота му.
Тогава отдаването на почит на починалите от СПИН още не съществува като тенденция; години по-късно Уайнбърг е включен в пано, отдаващо почит на починали служители на Calvin Klein.
Клайн пуска и реклама на цяла страница в Women's Wear Daily в памет на Уайнбърг и основава фонда за стипендианти "Честър А. Уайнбърг" в "Парсънс".
Това са смели жестове по време, когато смъртта от СПИН масово се е считала за позор за бранша
Това е особено вярно, като се има предвид, че стигмата на болестта е била неотделима от дългогодишната стигма на хомосексуалността.
В културата след появата на реалити шоуто Queer Eye вероятно ще ви е трудно да повярвате, че гей дизайнерите някога са се считали задължени да не разкриват хомосексуалността си.
Хомофобията през 80-те години е огромна, дори и в модните кръгове.
"Думата "педал" се подхвърляше из завистливата джунгла на Седмо авеню също толкова безотговорно, колкото и "розов" в ерата на макартизма", оплаква се Women's Wear Daily.
Както обяснява рекламистът Карън Фортиър пред New York Times през 1986-та: "За бранш, който е положил много усилия да се превърне в сериозна индустрия и да преодолее стереотипите, е трудно да се изправи и да заяви: "Ние сме много пристеснени, заради тази болест", когато всички знаят, че повечето засегнати от нея хора в момента са хомосексуални.
По някакъв начин това би било признание, че има нещо вярно в стереотипите, което не се е считало за особено позитивно".
Някъде около 1990-та., открито хомосексуалният дизайнер Руди Гърнрайч заявява пред The Advocate, че въпреки че "всички" в модната индустрия са хомосексуални - "поне всички добри, имам предвид мъжете" - те остават прикрити, "за да запазят постовете си".
Уайнбърг е посещавал психотерапия в продължение на години, отричайки хомосексуалността си дори пред самия себе си, преди да се разкрие в средата на 70-те години, скоро след провала на лейбъла му.
В това дъно на кариерата си, той вероятно е смятал, че вече няма какво да губи. Но ако изобилието от гей дизайнери е било общоизвестно на Седмо авеню, то за обикновените американци това е било голяма изненада.
Както отбелязва историкът на модата Валъри Стийл в "Жените в модата" (1991): "Повечето хора извън Ню Йорк очевидно не знаят, че модната индустрия е пълна с хомосексуални" - така че масовата хомофобия почти не е имала ефект върху продажбите.
Но СПИН прави хомосексуалността практически невъзможна за игнориране
В началото на 80-те години, икономиката на Рейгън още не е реализирала магията си в американската икономика; СПИН заплашва да запрати модната индустрия от кризата директно в пропастта.
"Цареше страх, че никой няма да иска да купи блуза или бельо, защото те идват от дизайнер, който в представите на масовия американец вероятно е шил всяка от тези дрехи със собствената си болна ръка", казва рекламистът Бари ван Лентън пред Philadelphia Inquirer през 1986 г.
В много отношения модната индустрия става жертва на собствения си успех.
Театралната общност и общността на интериорните дизайнери в Ню Йорк - и двете засегнати в еднакво голяма степен от болестта - имат по-малко за губене, като признават проблема със СПИН; много от членовете им са открито хомосексуални, но те не са толкова познати имена извън Манхатън, нито са лица на мултинационални компании с многобройни лицензианти.
"Ако голям моден дизайнер умре от СПИН, това съсипва името на бранда", някога бе заявил Лари Понд, председател на Фондацията за СПИН на дизайнерите и специалистите по вътрешно обзавеждане.
"Когато продаваш на обикновени хора извън градския център, това влияе на бизнеса, и говорим за милиарди долари". (Понд почина от СПИН през 1992).
За дизайнерите, които са силно ангажирани в лицензния бизнес - като Рой Халстън Фроуик (по-известен просто като Халстън), чието име се е използвало за продажба на какво ли не - от одеколони до автомобили - последиците отиват много отвъд Седмо авеню.
Уайнбърг не е първата известна жертва на СПИН в модата, но, естествено, не е и последната.
Последва го Пери Елис на 30 май 1986 (на 46 години); Уили Смит на 17 април 1987 (на 39 години); и дизайнерът на мъжко облекло Лий Райт на 20 октомври 1988 (на 39 години).
Всички те са носители на награда "Coty".
1989 е особено болезнена за индустрията.
В рамките на шест месеца СПИН причинява смъртта на Айзая Ранкин (35 години), Ейнджъл Естрада (31 години) и Патрик Кели (който никога не разкрива възрастта си, но се счита че е бил на малко под 40 години).
Само смъртта на Естрада е публично разкрита като свързана със СПИН; първоначално екипът на Ранкин дори отказва да признае, че той е починал.
Слухове за здравословното състояние на Кели са се носили в продължение на месеци, но той и неговите асистенти намират оправдания, докато той не отменя многобройни изяви.
Едва години по-късно бизнеспартньорът на Кели и негов любовник Бьорн Амелан изрича истината в прав текст, обяснявайки пред New York Times: "Не искахме хората тогава да знаят, защото очевидно имаше стигма, свързана с болестта, която би сложила край на професионалното му бъдеще".
Не всички случаи на смърт от СПИН са потулвани; всъщност дори е имало негативна реакция на конспирацията за общо мълчание по темата
Преди Уей Банди - един от най-добрите гримьори в модния бранш - да умре на 13 август 1986, той нарежда на изпълнителите на завещанието да огласят като причина за смъртта му СПИН.
Халстън също признава истината за причината за смъртта си на 26 март 1990, по най-изискания възможен начин, оставяйки инструкции скъпоценният му автомобил Rolls-Royce да бъде продаден на търг и приходите от него да бъдат дарени за изследвания на СПИН.
В лицето на Халстън, модата открива своя Рок Хъдсън: суперзвезда, който може да придаде познато лице на ужасната болест.
И Time, и People подхващат темата за СПИН и модата в броевете си след смъртта му; People поставя усмихнат Халстън на корицата си, между Лайза Минели и Елизабет Тейлър.
"Той постави американската мода на световната карта," гласи текстът за него на корицата. "И миналата седминца почина от СПИН".
Смъртта на Халстън най-накрая стимулира бранша да предприеме реални действия за борба с болестта; по-късно същата година Съветът на модните дизайнери в Америка (CFDA) организира първата си кампания за набиране на средства Seventh on Sale, вдъхновявайки подобни събития в Париж и Милано.
Но никой не се самозалъгва, че нещата не могат да станат по-лоши. Както заявява президентът на CFDA Каролин Рьом пред People: "Потръпвам при мисълта колко още хора може да изгубим."
Ако СПИН заражда тенденция за активизъм и филантропия в модната индустрия, той полага и основите на по-притеснителна тенденция
Когато американската икономика навлиза във възход, изобилстващите от пари японски инвеститори имат голямо желание да бъдат свързвани с блясъка и популярността на модата.
Тъй като тогава СПИН все още се възприема като болест, засягаща само хомосексуални мъже (въпреки смъртта през 1986 на супермодела Джия Каранджи), жените дизайнери - дотогава отхвърляни от инвеститорите - изведнъж намират много по-лесно финансиране, докато средствата за мъжете дизайнери изчезват буквално изведнъж.
Анализаторът на модния бранш Алън Милстайн предсказва в New York Times: "90-те ще са десетилетието на жените дизайнери".
Дни след смъртта на Честър Уайнбърг, неговото протеже от "Парсънс" Дона Карън представя първата си колекция DKNY, посрещната с възторжени отзиви.
Колекцията е не само триумф сред критиката, но и модна революция, включвайки шикозни, взаимозаменяеми основни компоненти на облеклото като бодита, увиващи се около кръста поли и вдъхновени от мъжкото облекло сака за съвременните работещи жени.
Когато една звезда умира, друга се ражда.
Компанията на Карън - финансирана от японския конгломерат Takiyho Inc. - е с централа в бившия офис на Халстън.
Но докато влиянието на Карън се разпространява навсякъде, това на Уайнбърг умира заедно с него.
"Наравно с Джефри Бийн, Доналд Брукс, Оскар де ла Рента и Бил Блас, Уайнбърг създаваше изключителни облекла, които придаваха на американските лейбъли престижа, който дотогава се свързваше ексклузивно с френското облекло," гласи некрологът му в New York Times. Вестникът обаче сочи като причина за смъртта му "енцефалит".
