Ако има нещо, което винаги съм си мислела, че всеки би било хубаво да прави, то е да отделя по съвсем мъничко от времето си за това, което му доставя най-голямо удоволствие. Може да е едно-единствено мъничко нещо, но да те кара да дадеш толкова много от себе си, че се чудиш защо досега не си го правил - и какво си правил досега в живота си.
...Винаги съм искала да пея. Никой от семейството ми не се е занимавал професионално с пеене, но сме музикални. Та навремето някой бе казал на наште, че имам "гласови данни". Никой не ме записал на солфеж или пиано. Пък и на мен трудно някой може да ми каже какво да правя.
Но ето че с течение на времето нещата се промениха. И започнах да усещам, че пеенето е част от мен. Обаче пак не му обръщах никакво внимание.
Един ден през лятото вървях с приятелка по улицата и ми връчиха една листовка на музикална школа. Имаше дата за прослушване. Добре, че тя ме посъветва да отида, защото аз пак нищо нямаше да направя. Бях ходила преди време на прослушване на едно от първите музикални шоута. Ама ей така - за купона! И не ме одобриха. И пак нищо не направих с пеенето.
Е, явно денят с листовката е бил ключов, защото отидох на това прослушване. Оказа се, че "имам данни" и се записах в школата. Да се уча да пея! Ставаше дума за сериозна работа. Ноти, тонове, регистри, интервали, дишане, диафрагми и с какво ли още не ме затрупаха в първите месеци.
Едно приключение, което ужасно много ми допадна. Тогава си казах: "Добре бе, аз какво съм правила досега?". С огромно нетърпение започнах да чакам кога ще дойде време за следваща репетиция. Вкъщи "тренирах" (и продължавам да го правя) и отивах един вид "подготвена". А часовете просто започваха да летят толкова неусетно, че само докато влезнем и трябва вече да си ходим.
Пропуснах да спомена, че когато ми връчиха листовката на улицата, седмица или две по-рано ми бяха връчили заповедта за съкращение. Та бях прясно безработна тогава. В школата, разбира се, никой не те пита дали си безработен или не. Таксите са ясни.
Честно казано, изобщо не помислих за това тогава, но започнах да изкарвам оттук-оттам по някой лев и пари винаги се намираха. И с такъв кеф ги давам, все едно някой на мен ми дава пари за нещо. Впоследствие имахме и концерти, подготовки, всичко както си му е редът. Така е и до днес...
А усещането за правене на точно моето си мъничко нещо, все повече се усилва.
А пък на сцената....Какъв кеф! Мислех си, че ще се притесня ужасно много, когато дойде МИГЪТ. А след думите на преподавателката ни: „Вие знаете ли какво е да пеете пред 300 човека?" съвсем бях изтръпнала.
Но когато вече бях „на показ" ... какво да кажа ... някак всичко изчезна и ме заля усещане за изключителна увереност. Не ме интересуваше дали греша или не. Просто знам, че искам да давам и давам всичко от себе си. Положителният отговор от страна на публиката не закъснява и го усещам на секундата. Енергията така ме е поела, че оттук нататък нищо не може да ме спре.
Не летя в облаците и съм далеч от мисълта, че след някоя и друга година ще стана рок звезда. Макар че нищо не се знае. Но усещането, че правиш точно това, което винаги си искал да правиш е несравнимо.
Терапия, бягство, творчество, както иска човек може да си го нарече. За мен това е просто начин да изразя любовта си към себе си. И там съм аз. Не някой друг. В цялата си пълнота. И съм абсолютна сигурна, че всеки може да се чувства по същия начин със същата тази сила. Да се заобича също толкова силно чрез едно мъничко нещо, на което да дава малко или повече от времето си. Мъничко нещо за толкова голямо усещане. Важното е да си го намери. Оттам нататък всичко потича. Като песен.
