Навикът да си събуваме гостите

Отиваме на гости. Вечеря с приятели.

Събираме се четири двойки и някоя и друга все още самостоятелна единица, така че говоря за парти с около единадесет - дванадесет човека. Апартаментът на домакините е голям, канили са ни настоятелно от дълго време и накрая са обявили и повод - празнуваме десет години, откакто са заедно.

Скромно са казали да не носим подаръци, намекнали са, че ще има хубаво шампанско и някак всички сме подразбрали, че поводът изисква да сме що-годе официално облечени. Цъфваме пред красивия вход на кооперацията, звъним на домофона и правим смешни физиономии на камерата, след което хлътваме по хладното стълбище след продължителното бииип! на ключалката. Асансьорът ни изкачва на петия етаж, излизаме заедно с огромния букет цветя, аз бодро подскачам на високите си токченца и точно в този момент... о, изненада!

Пред бялата, луксозна врата на нашите домакини, точно под златната обла топка на бравата, върху розовия мрамор на пода, досами дизайнерската саксия с каланхое, се мъдри стройна редица от събути патъци! Лъснати мъжки оксфордски тип, мокасини с гьонена подметка, нежни сандали със тънки каишки, сребърни балеринки, високи с отворена пета... каквото ти душа и крак поискат!

Докато успеем да разменим многозначитените си погледи, вратата се отваря и в рамката й с усмивка се позиционира гостоприемното семейство - облечени полуофициално - той - с бяла риза и ленен панталон, тя - с ефирна копринена къса рокля с презрамки. И двамата - по пантофки. Неговите - джинсови чехли с герб, нейните - лилави, пухкави, дюс. Приемат букета с радост, канят ни да влезем и като по команда забиват погледите си в краката ни. Демек: „Събуйте се!"

И ние - к'во да правим - събуваме се. С неохота махам дълго избираните според тоалета високи обувки и стъпвам върху скъпия домашен теракот с пръстчета, стегнати в бежов чорапогащник. Задникът ми слиза с петя надолу, стойката ми естествено се отпуска и рокличката ми заплашително започва да прилича на нощница.

С мъжа ми не е по-различно. Лято е, човекът е обул светлосин ленен панталон, сложил е лека риза с навити дълги ръкави и е комбинирал всичко това с платнени мокасини на босо. Е, сега стъпалата му безпомощно шляпат из хладната настилка, а лененото панталонче се вее около косматите му глезени като увиснало корабно платно. Единственото успокоително е, че в обширния хол попадаме в компанията на още събути хора. Кой с чорапи, леко присветнали на палеца в статус „предскъсване", кой с мрежест чорап, от който на баклавички извира плът, кой бос, с все човешките си мазолчета и проблемни нокти или пък с поолющен двуседмичен педикюр.

Разхождаме се с чаши луксозно шампанско, говорим за изкуство и политика, а крачетата ни потъват в бежовия килим. Присядаме от време на време на кожените дивани и очите ни без да искат се вторачват в пръстите на другите - толкова е хубаво да се преоткрием по този нов, така близък начин! От време на време някой помръдва с тях, разперва ги в пространството и после дискретно ги забожда в килима. Друг пък сключва стъпала и започва леко да ги разтърква едно в друго, докато чорапите му издават така интимен, приглушен звук на триещи се една в друга материи.

На самата вечеря, около масата, е още по-приятно. Повърхността й е стъклена, така че между красивите ордьоври, купите със салати и порцелановите чинии току погледът ти попадне на някой и друг небрежно отпуснат оголен крак или мърдащи във въздуха голи кутренца. След порядъчно количество алкохол има и танци. Мисля, че години ще ми трябват да изтрия спомена от класически шейсетарски рокендрол, изтанцуван от една раздаваща двойка и техните летящи в прескоци и кълба жълтеникави пети. Както и вероятно дълго ще сънувам в най-притеснителните си сънища онези рок блусове от 80-те на Скорпиънс и Уайт Снейк, в които елегантни мъже и жени се поклащат прегърнати, а неговия едър крачен палец многозначително докосва стегнатото й като охлювче в чорапогащника излющено кутре...

Спирам, за да не стане твърде физически непоносимо за четене от хора с по-деликатно въображение и стомаси. И уточнявам две важни неща. Първо, че това беше последното ни гостуване в иначе много милите ни домакини по простата причина, че босите крака ни идват в повече. И второ, че това не е българска случка. Някак щеше да ни е много обяснима, ако беше.

Нищо че си звучи съвсем в унисон с българската средностатистическа гостоприемност и съответния на нея манталитет, всъщност този сюжет ми се случи в Австрия. Във Виена. Скъп квартал и семейство с годишни доходи, които биха оправили част от външния дълг на България...

Свикнали сме да смятаме традицията със събуването на обувките на влизане в нечий дом за много българска. Истината е, че всъщност на доста места по света могат да те подканят да оставиш обувките си пред вратата, без изобщо да си дават сметка, че те са част от цялостната ти визия, от стила ти. Колкото повече на изток отиваме, толкова повече следва да очакваме, че ще сме принудени да шляпаме по чорапи или боси пети в хорските холове или дори в някои административни сгради. За част от традиционните ресторанти в Япония, Китай, Тайланд или в някои арабски страни е ясно - обувките не могат да бъдат близо до храната, затова на масата се сяда, кляка или до нея се прилягва по чорапи. В Турция например също е в реда на нещата в много домове да се очаква да се събуеш, преди да влезеш.

По принцип в мюсюлманския свят подметката на обувката се приема за нещо обидно, когато я показваш, така че, за могат удобно да си скръстват краката по мъжки, мъжете там не бива да носят обувки.

Имам смътен детски спомен от посещения в провинциален български музей, в който ни дадоха „служебни" леки чехли за посетители. Страшно вълнуващо беше да се редим на опашка, за да дадем обувките си на гардероб, но впоследствие пък падна истинско забавление с постоянно падащите като зрели круши възпълни учителки, които неконтролируемо се пързаляха измежду експонатите. Чувала съм, че това с музейните чехли е челен съветски пример в музейното дело и знам поне няколко забележителни истории за масови пързаляния из коридорите им.

Да те събуят, оказва се, е възможно и в „най-добрите семейства". Дори когато те са германски например. Преди години трябваше да направя интервю с известен немски режисьор на документални филми, който приятелски ме покани у дома си. Кацнах там точна като швейцарски влак и облечена по правилата на бизнеса и журналистиката.

Е, черните ми, семпли затворени обувки паднаха в жертва на чисто белия пухкав килим от лама в кабинета на домакина ми след директни инструкции, подадени от неговата съпруга. „Ако обичате вие и вашият оператор да оставите обувките си тук, за да не изцапате по невнимание настилката в кабинета на Улф!", усмихнато и по немски неподлежащо на компромиси каза тя. За това, че после трябваше да изтърпи недотам приятните ухания от целодневно затворените в маратонки крака на въпросния оператор, сама си беше виновна! Единственото неудобно беше, че и останалите трябваше да го изтърпим. А пък той - иначе достатъчно чист и интелигентен мъж, просто принуден да снима из мюнхенските дъждовни улици около десет часа преди това - направо потъна в килима от лама от срам...

Събута съм се оказвала на още доста места и по различни поводи. Много българско е например жени да се съберат на погача на бебе и да се щурат и писукат около него боси, смятайки, че така не му били внасяли микроби от външния свят. Нищо че просто биха могли да си изчистят добре обувките преди да влязат в бебешкото царство или дори да си носят чифт за смяна. Обувка ли е, не ми я хвали е положението и дори и в този сучай ще се намери някоя по-оперена баба, която да сведе като масова забрана обутите с обувки крака при безценното бебе. Случвало ми се е също да попадам на детски рожден ден, където на всеки гост бяха раздадени пантофи. Така аз се сдобих с току-що изутите чухли на прабабата, уютно стоплени и придобили с годините точната отливка на нейното стъпало.

Мисля, че това е един от най-силните моменти на гнус, които съм преживявала в живота си. Попадала съм и на по-обмислени „ивенти" със събуване - на всички гости бяха подсигурени хотелски, т.е. еднократни чехли. Въпеки че е далеч по-добре от пейзаж с палци, кутрета и пети, и тази гледка не бих определила като удоволствие.

Накрая да си го кажем направо! Голяма простотия е да си събуеш гостите, освен ако това не е традицията на народа, към който ти е така важно да принадлежиш. За нас, като европейци и модерни хора, обувката е неизменна част от целия външен вид, с нея кракът изглежда далеч по-приятно, а и, когато е чиста, това е по-хигиеничният вариант. Ако имате случайно килим от лама, който е толкова важно да пазите от уличната прах, полепнала по подметките на гостите ви, пък вземете го махнете за времето, в което сте ги поканили!

Или си стойте с него - сами, боси и на чисто.