Три следобяд по източно време в нюйоркския офис на мениджъра на Кийт Ричарс - място, което би могло да изглежда обикновено, ако стените и рафтовете не бяха обсипани с някои от най-величествените рокендрол спомени.
"Влезте, той ще дойде след миг", казва асистентката - и той наистина влиза след минута, в 15:01.
Всеки, който някога се е гордял, че действа във "времето на Кийт", знае, че ако охраната е изяла мусаката с картофено пюре, която Кийт е поискал да бъде в съблекалнята, феновете на претъпкания стадион могат да чакат колкото си искат: "Ролинг стоунс" няма да свирят, докато не бъде донесена друга мусака.
Точността очевидно е свързана с новия му имидж: сега той е Кийт Ричардс, изтъкнат писател. Вярно, той е далеч от това да бъде единствената рокзвезда, написала мемоари, и далеч от това да е единственият член на "Ролинг стоунс", написал книга за себе си - преди всичко за себе си.
Чернокосият Рони Ууд пише "Рони," в която описва Брайън Джоунс като "мен в руса перука." Бил Уаймън, оттеглилият се басист и финансист на групата, пише "Stone Alone," в която нито един 15-шилингов демо-диск не е пропуснат. Сега Ричардс е написал "Живот" - голям, трескав, фундаментален разказ на почти половинвековното приключение на "Стоунс".
"Това е най-трудното, което някога съм правил", казва той за книгата. "Бих предпочел да бях записал 10 албума."
Но все пак въобще не звучи уморен
Изненадващо малко прилича на очукания, тъмноок пират Кийт Ричардс, който изглежда като изминал 100 км по лоши пътища. В неутрално неофициално облекло и яркозелени обувки, той е определено привлекателен.
На ръката му е вездесъщият сребърен пръстен с череп, личат подутите стави на пръстите, тънкият бял белег от горещ фосфор, който изгаря пръста му до кост, когато свири нонстоп цял концерт. На главата му има едновременно лента на челото и просташка шапка в сламен цвят, сивите му кичури стърчат на всички посоки. Нито едно украшение не виси от нея. "Минах през тази фаза," казва той. "Не знам дали косата ще издържи на подобно напрежение вече."
Минал е през много фази
И всички те са на страниците на "Живот": бойскаут (наистина); начинаещ рокаджия; обожаващо дете (луд по Рони Спектър, без Фил Спектър да подозира); удивената нова звезда; пристрастената към хероина по-стара звезда; умореният ветеран на безбройните световни турнета; и пожизненият спаринг-партньор на Мик Джагър. (Въпреки шока на таблоидите от разправиите в книгата, двамата сериозно си лепят етикети един на друг поне от началото на 80-те години.)
Всичко това е разказано с простичка откровеност - и част от него лесно се превръща в сензация. Но най-шокиращото в книгата е ръчно написаната бележка на външната обложка: "Вярвате или не, не съм забравил нищо от това."
Сега той получава въпроса - дали това е възможно? "Мисля, че основното ми опасение в началото беше дали на паметта ми наистина може да се разчита," разказва той. "Фокс се наложи малко да се порови." Фокс е Джеймс Фокс - журналистът и автор на "White Mischief," който е приятел на Ричардс от много години и е бил негов сътрудник в създаването на "Живот". (Книгата е продадена на Little, Brown & Company срещу предполагаем аванс от над $7 млн.)
Ровене в миналото
Фокс в крайна сметка се рови в миналото на Ричардс, правейки интервюта с хората, които са го познавали отдавна, и опирайки се на невероятно откровени стари писма и записи в дневници.
"Цял ден репетиции", пише 19-годишният Ричардс през януари 1963 г., когато "Стоунс" тепърва започват да свирят пред публика. "Надявам се да си е заслужавало!" Също изровено е писмо от 1962 г. от Ричардс до леля му Пати, в което виждаме момче, което той е познавал в основното училище, на име Мик Джагър. Той го завършва с: "С любофф/Кийт xxxxx"
Тези предмети предизвикват спомени, които той никога не е очаквал да открие отново - и "Живот" започва да се изгражда. След като историите му са разказани и е написана чернова, той и Фокс сядат заедно с две отделни копия на ръкописа и Фокс изчита цялата книга на глас.
"Това, което не можех да предположа, е, че той ще се окаже толкова добър редактор", коментира по електронна поща Фокс за Ричардс. "Той има усет съответно за темпо и ритъм - наистина музикален усет."
Що се отнася до заглавието на книгата "Живот", Ричардс се меси и там. Плановете са били книгата да се казва "Моят живот". "Казах: 'Знаеш ли какво, просто махни "Моят" - и имаш заглавие," разказва той. Би могъл също толкова уместно да използва и друго заглавие, което той харесва - "Запази го на тъмно." Но той споделя: "Това заглавие го пазя за песен."
Съдържанието на "Живот" - достатъчно мрачно само по себе си
Книгата започва с хайка за наркотици през 1975 г. в Арканзас и съдия, който се съгласява да освободи Ричардс, след като конфискува ловджийския му нож (който все още виси в съдебната зала) и си прави снимка с него. Как Ричардс е извадил такъв късмет? "Наистина не мога да го обясня", разказва той сега - безучастно за събитията. "Може би просто имам честна физиономия..."
Книгата разказва и за много други арести, както и мъчителните опити на Ричардс да се отърве от пристрастеността към хероина, което той твърди, че е успял да постигне преди 30 години. "Истории като тази не се разказват особено често", твърди музикантът. "Не са много хората, които имат желанието да ги споделят."
Книгата описва и други рискове за здравето, като токовите удари: "Най-впечатляващият беше в Сакраменто..." казва той сега с усмивка, отнасяйки се в изпълнена с топлота замисленост за оня момент: струна от китарата, докоснала незаземен микрофон, когато облаци пушек излизат от устата му. Той добре се посмива на спомена как се е озовал в болницата - и как е чул лекаря да казва: "Е, те или се събуждат, или не се събуждат."
Анатомичният разрез на Джагър
"Живот" вече привлече прекалено внимание заради звучащия като училищна история анатомичен разрез на Джагър. Но това е книга, която не си прави шеги, и повечето от нейните критики са по-сериозни.
Oплакванията от Джагър включват просрочване на кредити, катерене на социалната стълбица, его-мания, несигурност, неетично бизнес-поведение и - тук настъпва фройдисткият празник за всички, които някога са гледали гологърдия млад Джагър и Ричардс да забиват заедно - несигурна полова идентичност.
Има също така и хладна снизходителност към приноса на Джагър към авторството на песните. Както и няколко неприятни прякори от рода на "диско-момчето".
В разговора за всичко това Ричардс е подчертано незаинтересуван: "Това трябва да е донякъде грубо, но смисълът е, че се опитвам да разкажа историята от първия ден досега", казва той. И със сигурност: "Има някой и друг конфликт тук-там. Но ако претеглим всичко, тези неща не значат нищо."
Ричардс казва, че Джагър е знаел предварително какво се съдържа в книгата. "Важното за мен," казва той, "е, че Мик беше минал през това, беше го видял, знаеше какво е." Има ли нещо, което един от "Стоунс" да каже за друг, и наистина той да му се обиди на този етап? "Не."
"Имате ли нещо против, ако запаля?"
Става късно. Време е да напуснем тази ярка оранжева стая, където името на Ричардс е изписано на режисьорския стол. Навсякъде са струпани различни музикални награди и платинени плочи. Има дискретен малък череп в средата на огледалото на стената.
Калъфът му за китара с марката Louis Vuitton - той е правил реклама за Vuitton - е облегнат в ъгъла. Но предметите, които е най-вероятно да попаднат пред погледа му, са тези на масичката за кафе: отделни цигари, стройно подредени в поставка, запалка, още цигари в пакет.
"Имате ли нещо против, ако запаля?", пита още с появата си. Естествено. Кой, освен Кийт Ричардс и определени органи на властта, някога е спрял Кийт Ричардс да направи каквото пожелае?
Но е изминал час, а той дори не е докоснал цигарите. Не ги е и погледнал. Той не е сторил дори едно нещо, което да го направи подобен на мрачната, призрачна, диаболично красива фигура на корицата на книгата му - човекът с адски огън, пробляснал от ръката му, за да се срещне с размитото бяло нещо, което той пуши.
"Това?", казва той невинно при въпроса за снимката. "О, това съм просто аз, докато си паля цигара. Това беше единственото, което правех."
