Пътувам към малкия спрял град, в който съм израснал. Никак не ми се прибира, защото не съм изморен, не ми се почива и не искам да се сблъсквам с изпаднали в кома мечти, стремежи и животи.
Но ще видя семейството, ще хапна истинска храна, приготвена с любов и трепет. Точно тази любов убива вкуса на нитратите, хормоните, антибиотиците, с които "подобряват" средствата за физическо оцеляване.
Още в автобуса към ушите ми потекоха меки диалектни речи, които в повечето случаи ме карат да се усмихвам. Сега обаче хич не ми става забавно.
Дотътряме се до центъра на нищото.
Няма никого по улиците. Дори кучета. На главната улица, от която всъщност се състои градът, продавачките висят на тротоарите, пушат цигара след цигара и се чудят как да бръкнат в джоба на липсващия клиент, за да си изплатят заемите, теглени за зареждане със стока.
В панелния апартамент ме грабва топлината от усърдната в работата си печка на дърва. Още в първите часове ме хващат лудите и се чудя как да разнообразя скуката на събитие като това, че просто съм се прибрал за уикенда.
Вглеждам се в блоковете срещу балкона. Едва се намират светещи жилища. Хората просто липсват.
Сякаш са потънали в нищото на града и няма никаква следа от тях. Като едно заблудено теленце си мисля, че народът, макар да няма пари, е излязъл да си направи все пак панаир на душата, дори и малък.
Майка ми обаче ми отваря очите, тъй като се е изявила като обществен наблюдател на града, в който и без това всичко се знае. Разяснява ми, че съкварталците не пестят от електричество, не са си легнали след втората ракия - наистина ги няма.
Много от живеещите в квартала са работили в местните фабрики и заводи, но сега всички фирми са си щракнали катинарите и "Adios!" на работещите люде. В безизходицата безразботните съграждани са се преместили на село при по-възрастните роднини - кой да гледа кокошки, кой да прекопава картофа, кой да пасе овцете. Така поне разходите от "градския" живот ще останат в историята. На село ще живееш на това, което сам си произведеш.
И така. Панелните блокове немеят, уличните псета гладуват, а врабчетата емигрират към по-многолюдно селище. Излизам на разходка с надеждата да видя някой познат връстник, да ми разкаже как е хавата, дано поне неееещичко по-различно и житейски остойностено да разкаже.
Удрям на камък. В заведенията Лейди Гага си развява парцалите от плазмата, ама кой да я види. Кафенетата със своите витрини от пода до тавана изглеждат като аквариуми, в които рибките са измрели от липсата на кислород.
Младите си мерят по цял ден кой от чорапите им е по-дълъг и дотам. "Пълно мъртвило! Гробница...", така описа една приятелка "младия" провинциален живот.
Още лятото забелязах един странен факт за такъв спрял град. В една-две градинки майки радват отрочетата си под слънцето. Те обаче са все момичета, не много над 18 г., обикновено с едно дете, което вече ходи и се бори за своето си място в този живот. Това, разбира се, се дължи на скуката.
Когато в дните ти не се случва нищо паметно и стимулиращо, мъникът е единственият лъч светлина сред облаците. Но и той ще порасне един ден и ще търси щастие навсякъде другаде. Не и тук.
Айде сега на къщата на село. Вече съвсем да спрат стрелките на часовника. И макар да ми се стори невъзможно, че 40-50 души (всичките жители на селото) могат да те откажат от мисълта, че агонизиращата скука все някак ще бъде отнесена, положението беше съвсем различно.
Говорих с една 80-годишна баба, която сама върти земеделските и фермерските шетъци. Даваше храна на овцете си, а животните - в бързината си да докопат сеното, я блъскаха, без да се съобразяват с дребните й размери. Тялото й, изтощено от десетилетия пек и "мъжки" труд, сякаш стоически се справяше със слабоумните добичета.
A градските бабета най-много да мръднат до близката градинка или до пазара - и дотам. Оплакват се колко е "розов" животът и как така не може да се живее. Пият всяка сутрин коктейл от няколко медикамента, защото страдат от една енциклопедия от болести.
Накрая си губят акъла, съответно и себе си. Разликата им с тази баба от село е от земята до небето и обратно. Тя не се оплаква, не се отказва от работата. "Абе, сега можеше и по-изправена да вървя, ама таман е." Ако това е нейният вариант на изразено недоволство - Евала!
В тотален антипод обаче е изследване на Националния център за опазване на общественото здраве: у нас хората в селата посягат по-често на живота си от тези в градовете заради самотата и безпаричието. Как става това?! Тази баба нима може да не се смята за представителна извадка на селското общество. Ами то и всички нейни съселяни не могат да послужат за пример. А по самоубийства българинът пак не се излага и държи "завидно" място в класацията. Според Световната здравна организация най-висок е процентът у нас на нежелаещите да живеят повече в Източна Европа от този където и да е другаде на Стария континент.
Прибрах се. В столичката. Пуснах се в моя кръг от хора. Почнаха се ежедневните занимания и досадата от голяма част от дейностите. Но през цялото време не ми излизаше от главата следната история от селото:
Два гълъба долетели изненадващо в малкото кътче щастие. Сприятелили се с двете пуйки и няколкото кокошки в един двор и задружно кълвяли на скромната му територия. Един ден двата гълъба излетели, но хищна птица нападнала единия. Така другата летяща бяла красота останала сама. Оттогава не се отделяла от кокошките и пуйките - и не литнала повече.
Да не би нещастието в това село да се е прехвърлило върху този невинен гълъб? Не знам. Но вече, когато се връщам към мястото, където съм израснал, ще спирам директно в селото. Това магично място на щастливи хора, липса на тревоги и един белязан гълъб.
