Днес е 6 февруари, неделя. Срокът за проекта ни е 18-и, което ни дава само две седмици да приключим.
Налага се да затворя лъскавото списание по мениджмънт, без да съм дочела статията за работа в екип. Сигурно няма и да я дочета - прекалено замислена съм за петъчния дуел между Иван и Мария по повод "неговите" и "нейните" хора в екипа. Въпреки привидно учтивите реплики, всички видяха как двамата се изпратиха с присвит поглед "Ще те довърша в понеделник!".
Всичко това можеше да бъде просто част от колорита в офиса и тема, която да ни спасява от неловкото мълчание на опашката за супер-бавната машина за кафе. Само че аз съм ръководител на проекта.
А утре е понеделник.
Работата ми с десетките доклади, цифри и срокове е лесната част. Да накараш обаче 6 различни характера да се сработят - това вече е талант. Да накараш пък 6 различни характера почти да се заобичат - ти си гений.
Никой учебник и никой ВУЗ не може да ти даде дори частична подготовка за работата с хора. По-добре прекарай известно време като единствен възрастен сред група от 30 буйни деца на по 4 години, които говорят различни езици. Накарай ги да подредят стаята и да си поделят играчките, без нито едно да се разсърди. Така ще добиеш бегла представа за това, което те очаква с възрастните.
Изкушавам се да се скрия зад изтърканото "Такива сме ние българите". Обичаме да се караме, топим се един друг, и какво беше там още... Но очевидно това не е умно място за криене, това е последното убежище на некадърността. Задрасквам го като вариант.
Обичайно за място като ръководител на екип се натискат само два вида хора:
1) които никога не са го правили;
2) които имат спешна нужда от пари.
Аз не попадам в нито една от тези графи и не се натискам. Мен ме натискат за ръководител (да - оплаквам ви се).
Хората изхождат от презумпцията, че който не става за нищо, става шеф. Затова гледам да не се опирам твърде на царския си жезъл - той може да накара хората да работят, но не и да се харесват. А на мен ми трябва точно второто.
Защото Иван и Мария са всъщност много готини. Просто и двамата са амбициозни, и което е по-лошо - в момента и двамата имат проблеми. Иван се развежда, а дъщерята на Мария (на 11 г.) се възстановява след мозъчна операция във Варна.
Проблемът е, че това го знам само аз.
Останалите - шефът, екипът, включително самите Иван и Мария - не подозират за ситуацията на другия. Не искат да се разчува. Сигурно и аз нямаше да науча, но и двамата имаха нужда от чести отсъствия (по възможност с устно разрешение и без отпуск).
Твоят екип има нужда и от боксова круша, когато нещо се обърка. Най-добре това да си ти. Гузните погледи на следващия ден доказват, че вчерашният удар по теб не е бил нещо лично, а обикновен човешки момент на слабост. Ако съумееш да се задържиш над тези неща и така да спасиш колегата поне от това неудобство, той ще ти върне услугата. Ако не...
За да успее екипът - и в частност ти, трябва да не се караш с никого. Да ги занимаваш така, че и те да не се карат едни с други. Така неусетно развиваш умението грациозно да ходиш на пръсти покрай еготата на хората до степен, че балерина от Болшой театър би ти завидяла.
Иван и Мария имат нужда от малко повече толеранс в момента. От мен ще го получат. Дали същото ще направят колегите им? Дали същото ще направи шефът ми за мен? Дали изобщо трябва да ги интересува?
Вярно - моите проблеми са ми най-важни, защото са си МОИ. Но ако ти имаш проблем, това пък те прави проблем за МЕН. Значи имам сметка да ти помогна, дори с егоистичната цел просто и аз да съм по-добре. Всеки, работил някога с хора и в екип, бързо е научил това от собствен опит.
Шареното списание със статията за работа в екип, която дори не докосва същинските проблеми, стои пред мен. Да решаваш реалните конфликти между реалните хора със съвети като "поощрявайте публично, но критикувайте само на четири очи" е като да лекуваш двоен бронхит с витамин С. Знам, че решението не е там.
Опитваме се да се борим срещу невидим нападател - Времето, което ни е опряло крайния срок като нож в гърлото. Точно сега имаме нужда от малко overtime, малко лични жертви, малко късмет и много съвместна работа. Само че в момента нашият екип не може дори едно кафе да изпие заедно, а за съжаление псевдо-уменията за "градивна критика" няма да помогнат в тази ситуация.
Много по-трудно е да си човек, отколкото колега или ръководител, знам. Второто ти позволява да си безчувствен и безкомпромисен и да уволняваш с думите: "Нищо лично, просто бизнес". Това ми е болна тема и мога да ви говоря до утре...
Сега обаче искам да се погрижа за хората, с които работя. Не само защото е супер продуктивно да пием кафе заедно (Мария раздава домашни понички, а Иван имитира Жоро Бьекъма от "Пълна лудница" и всички се хилят). Но и това не е лоша причина, нали? Поне като начало. Защото все отнякъде трябва да се започне.
Например от това да бъдем първо хора и после всичко друго.
