Дейвид Линч, Тодор Динов, Никита Михалков, Ищван Сабо, Роналд Харууд, вече можем да прибавим и Карлос Саура. Какво е общото между тях?
На 14 юни големият испански режисьор и сценарист влезе в групата от величия, получили званието Доктор хонорис кауза на НАТФИЗ за заслуги в областта на киното.
Но встрани от гостуването на Саура в София, шумът около него, церемонията и оценките за творчеството му, въпросът е от какво точно е продиктуван този избор на академичната общност именно днес? Хора със заслуги към киното много, звания също дал Бог, а и Бог взел...
Този ритуален жест може да бъде тълкуван двузначно - както като радостен, така и като тревожен знак.
В момента киното се намира в поредната си криза. Според оцелелите експерти фестивалите упорито увенчават с награди филми със съмнително качество и проповядващи странни ценности, а водещи фигури на киното като Джордж Лукас и Стивън Спилбърг прокобват неговия крах и като индустрия.
Няма шега, съвсем наскоро двамата именити американци обявиха наближаващия фалит на седмото изкуство пред студенти от кинофакултета на университета на Южна Калифорния. Твърдяха, че разчитащо на високобюджетни продукции, направени набързо и без достатъчно вещина, киното е на косъм от финансовия провал, досущ като поредната банка, само че банка за илюзии.
Трудното кино
В този контекст творчеството на испанския режисьор Карлос Саура ни напомня за някои изконни ценности, задълго забравени и отминавани.
"Обичам трудното кино, не обичам масовото кино и комедиите. Казват, че смехът бил заразителен, но аз не искам никой да ме заразява. Предпочитам да се смея сам", говореше режисьорът още преди години, наслаждавайки се на специфичния черен хумор на творбите си.
Автор на 42 филма, донесли му повече от 50 награди, той никога не е вярвал в числата: „Дали ще разрешиш и осветлиш вълнуващите те проблеми съвсем не зависи от това да създадеш един или 100 филма. Важен е самият творчески акт, чрез който се освобождаваш от фантазиите си и разчистваш терен за нови търсения".
Но нека не се облягаме прекалено на думите му. Саура, майстор на лаконични и силни диалози, обича парадоксалното мислене и словесните предизвикателства. На хоноруването си той дори обяви, че оригиналното кино е безполезно, защото днес всеки с малко талант, камера и двама-трима актьори може да направи филм.
Изреченото от него често е откровена провокация и по-скоро трябва да тълкуваме онова, което той създава на големия екран.
А през 70-те и 80-те години неговите филми извършиха истински творчески и мисловен преврат. Той разказва истории с малко герои в оскъдна обстановка - ловно поле, къща, имение, градина.
Актьорите му играят изключително сугестивно, както спомена и на награждаването - те за него са втората и третата самоличност на автора. А сюжетът градира напрежението и обрисува сюрреалистично основните необуздани демони на човека - желанието за власт и насилие, вярата и религията, сексуалния нагон.
Саура оплита героите в странни взаимоотношения, подготвяйки финалния взрив и тържество на насилието като вид катарзис ("Ловът", „Да отгледаш гарвани", „Ана и вълците").
Преобръща понятията за драматургична структура и за поведение на героите с лекотата на съучастник в действието. Успява да се измъкне от сянката на великия Бунюел, с който прекалено често и болезнено е сравняван, и да изнамери свой стил и обработен почерк.
В паяжината на битовизма
Въпреки камерните истории, филмите му успяват да накарат целия свят да заговори за Испания и нейната история - фашизма, франкизма, ролята на военните, травмите от Гражданската война, пораженията, сторени от религията и фанатизма, както и сексуалните задръжки на цели погубени поколения.
Критици и зрители тълкуват предано подтекста в неговите филми-притчи и така научават за родината му повече, отколкото от медиите, историците или рекламните брошури.
Когато франкизмът пада, Карлос Саура се чувства морално освободен да подири своите теми и нерешими проблеми другаде: някъде дълбоко в семейството, или в кризата на отделната личност.
Занимава се с още по-универсални въпроси, разхвърляни в още по-оригинални и свободни структури с особеното свойство (или слабост?) да развива герой или ситуация от предишни свои филми.
Той пръв вкарва в употреба един необичайно внушителен похват - героите му потъват в миналото си, но пребивават там не като деца, а като възрастни хора и с натрупаната мъдрост преживяват наново отминалите събития.
Това му дава изключителна и почти непозволена свобода да борави със света на въображаемото и спомените ( „Градината на удоволствията","Братовчедката Анхелика"). На хоноруването си той формулира този въпрос така - човек живее в паяжина и това е паяжината на битовизма. Може да се измъкне от нея нагоре или надолу.
Добре ни е дошъл тогава в българската действителност! Ние отдавна сме оплетени в паяжината на политическата и социална реалност, от която не виждаме изход в никоя посока.
Извън пределите на реалността
Заради всичко това подтекстът на почетната титла за Карлос Саура е един жест и поклон към онова кино, което не се боеше да бъде оригинално, искрено и рисково. И ако то не успя да промени света, промени поне киноизкуството.
„Аз съм почитател на въображението", признава си Саура. „Струва ми се, че във всичко трябва да се пристъпва извън пределите на реалността. Това обогатява възгледите за света, който ни заобикаля".
Е, той със сигурност обогати екранния образ на жената. Героините, които Джералдин Чаплин създаде благодарение на Саура (8 филма) могат да се сравняват само с посестримите им от филмите на Бергман по двойственост и дълбочина на проникновението.
Ала Саура се интересува главно от детинското в жената, пък и е обявил и доказал с творчеството си, че детските години за човека са най-фаталните.
