31. 12. 1999 г. Час - 00:01. Банкомат - първото евро.
Вече съм сам в една европейска страна, топла, богата, даваща възможности. Аз съм българин. Работех на строеж, бях изпълнителен, бях "гениален" строителен работник. Може би най-добрият в радиус от 100 километра пък и повече.
31. 12. 2000 г. Час - 00:01. Вече нямам банкова карта.
Не съм сам в една европейска държава, пълна с бикове по пътищата. За идиотите - Испания. Работя навсякъде, бях "гениален" трафикант. Може би най-добрият в радиус от 100 километра и повече. Имах прякор - не животински!
Така започва моята кратка история. През ръцете ми е минал повече кокаин, отколкото на всичките ни съвременни герои, взети заедно. Никой не ме познава, а аз още съществувам. За мен се носят легенди, а аз съм тук при вас.
Никога не съм бил спортист, не съм мутра, но от мен са се страхували колумбийци, испанци, мечероси, мароканци, полицай в Испания. И никой не разбра, че съм българин.
От какво се страхуваха? Не знам, може би защото съм различен.
Ще започна отначало.
Имало едно време... едно прекрасно момиче и едно пълно момче тръгват за Испания при свои приятели. Изпълнени с надежда, че ще могат да създадат семейство. По пътя на живота си разбират, че са различни, че тя е красива, а той си е той.
Той се състезава с овце състезатели, тя прислужва. Той пече хляб, тя сервира.
Първа крачка към съвместното утопично щастие - резиденция. Вече сме легални и решаваме да превземем трудовия пазар.
Това, което превзех аз, беше един строеж, а тя - един испанец, работещ на строеж.
Гледали ли сте "Казабланка"? Е, аз я изживях, имах чувство, че всяка капка дъжд, съществуваща на този свят, се изсипа върху мен, виждах как тя изчезваше пред очите ми. Не я чувах, беше страшно. Загубих всичко.
Реших, че ще удавя мъката. Лошото е, че до този момент не бях пил.
Продадох всичко, похарчих всичко, бях се приготвил да умра.
Отидох пред паметника на един светец - Сантяго, и го помолих за последна услуга. Исках да продавам поне наркотици, ако не е възможна поне печалба от лотарията на слепите в Испания.
И тогава разбрах, че са възможни чудеса!
Докъде стигнах? Дотам, че един българин управляваше един град, без преди това да е виждал кокаин, после влезе в затвора, излезе и се завърна отново да го управлява. И никой в България не разбра.
Лично съм бил контакт на колумбийски трафиканти и съм посрещал стотици мулета като Боевски и компания. Гледал съм ги как се напъват над легени в хотелски стаи, мъчейки се да извадят кокаиновите яйца от задниците си.
Малко теория: Човешкият организъм може да поеме около 800 грама кокаин. Кокаинови топчета се желират и мулето ги поглъща бавно и болезнено, защото ги гълта цели, желето се разяжда постепенно в организма и ако мулето се забави и не ги извади навреме обикновено умира.
Но за това - в следващата история... В затвора Тешейро.
