Някога това принципно беше по-добрият съпруг. Независимо какво реално се случваше в семейството, ако мъжът в него беше чужденец, то се приемаше за щастливо. И как не - да се омъжи за чужденец беше мечтата на всяка майка за дъщеря й, защото на подобен съюз се гледаше като на сравнително безпроблемен и легален начин да си биеш шута от страната ни.
Майка ми също пееше в този хор, така че сред възпитателните й наставления за всякакви битови неща от сорта на „Прибирай си чинията, след като се нахраниш" често уж на шега се лепваше по някое изречение, което да ми напомни колко хубаво би било един ден да се задомя за чужденец:
„И гледай да си намериш чужденец, че да си имаш миялна машина!"
Сред другите изтъквани от нея предимства на този евентуален бъдещ брак бяха: „ще живееш в културна среда", „ще пътуваш по света", „няма да си слугиня", „мама, като остарее, ще ти идва на гости"...
В онези години, когато другият свят отвъд нашия тук винаги беше по-съвършен, генерализациите характеризираха общественото мнение и по отношение на смесените бракове бяха особено категорични.
Според тях съпругът от Западна Европа принципно е богат, този от друга социалистическа страна е компромисен, но все пак по-добър вариант от българин, германецът е стабилен, французинът е културен, италианецът е широка душа, испанецът е добър любовник, скандинавецът е строг и верен, гъркът е наше момче, ама с пари, турчинът... „абе турчинът си е турчин, не ми го хвали"!
Когато границите паднаха и светът в огромната си част се отвори за българите (и българките), смятах, че митът за по-добрия съпруг чужденец ще се стопи. Генерализациите относно материалното благосъстояние взеха да издишат, защото на всички им стана ясно, че да си чужденец не значи непременно, че си абониран по рождение да си богат, пък и едно е две хиляди евро на месец тук и съвсем друго - две хиляди евро на месец там.
Що се отнася до чуждестранния манталитет, вярванията си останаха, само че с доста по-малко звезден прах, така че чужденецът съпруг взе полека да придобива и по-обикновен „мъжки" облик.
Все повече просто мъж, отколкото чужденец, така да се каже.
Дъщерите, пратени от фамилията да се учат в чужбина, започнаха да се прибират през ваканциите с новите си чуждестранни любими и гостоприемната българска рода с изненада откри, че и съпругът италианец, германец, французин, скандинавец или какъвто там е, също може не просто да е беден, мързелив и некултурен, но и в крайна сметка да се окаже пълен идиот.
Въпреки това обаче блясъкът на онази майчина мечта дъщерята да се задоми на Запад, в Америка или „някъде в цивилизования свят" си остана жива. И причината за това са основно две. От една страна, силният балкански модел на семейството, в който работата се дели на мъжка и женска, а партньорството е сведено до „мъжът изкарва пари, жената си гледа децата".
Той избуява над всички цивилизационни атаки за равнопоставеност и антисексизъм и свежда брачния съюз до избор на партия, в която финансите са първо условие - така де, важно е момчето да е богато, че момичето да не работи. От друга страна чужденецът съпруг все още принципно се приема за по-добрата опция, защото една огромна част от българките, когато станат мъжки майки, нещо у тях генерално откача и ги кара да си мислят, че отглеждат принцове.
Наскоро една позната, без да иска, даде най-доброто обяснение на този странен феномен, като припомни една забравена родна мъдрост, че ако искаш перфектния мъж, трябвало да си го отгледаш. Та ето така, отглеждайки синовете си като мъже за себе си, много жени всъщност възпитават едни малки балкански субекти от мъжки пол.
Нещата имат съвсем конкретни и битови измерения - малкият германец, французин или англичанин ще е дресиран от ранна детска възраст да си менажира ежедневието сам и когато завърши училище, ще бъде наритан да се изнесе от дома с една готварска книга и пет прости съвета как се пуска пералня и се глади риза.
През това време момчето на българската мама все още ще пита какво има за ядене, когато се събуди по обяд в родния дом, ще чака ризата му да бъде изгладена и през ум няма да му мине да вземе да забърка една манджа. После перфектно отгледаният според българската мъжка майка син ще се впусне в обществото с всичките си претенции към жените и ще приема без съмнение собствената си уникалност, а мама, някога сама страдала от деспотизма на личната си свекърва, ще сбъде просто перфидно и осъвременено нейно подобие. Цикълът се затваря.
Балканският модел на семейство обаче за все повече съвременни жени не е приемлив начин да влязат и живеят в брачен съюз. Затова и ако не попаднат на някое от малкото български изключения, работещите, амбициозни и развиващи се български момичета просто предпочитат да споделят живота си със съпруга чужденец. Не защото е богат или отваря вратата им към света, а защото не е „перфектният син на мама".
Като казвам всичко това в никакъв случай не твърдя, че съпругът чужденец априори е по-добрият съпруг. Твърдя само, че днес митът за него като по-добра партия се подкрепя не от географски или геополитически съображения, а от нравствени и културологични, от принципната представа на съответното общесто за това как следва да възпитава поколението си.
У нас, за съжаление, превес има позицията „на мама момчето трябва да се ожени за добро и кротко момиче", а „дъщерята да си намери някой богат, че да не се мъчи". В този ограничен кръг от претенции относно брака няма как да стоят категории като равноправие, антисексизъм, споделена отговорност и партньорство.
Накрая, като съпруга в смесен брак, ще споделя накратко за протокола личните си наблюдения относно спецификите на този така мечтан някога съюз.
Съпругът западноевропец винаги остава много изненадан, когато българската му съпруга се изненада, че той й предлага да пусне прахосмукачка. За него (без да генерализирам, де) домашните задължения са обща работа и затова изобщо не очаква съпругата му да е домашната слугиня. По същата логика той не смята, че жена му е длъжна да му глади ризите и ужасно много й благодари, когато тя го направи в онези случаи, в които химическото чистене не работи или домашната помощница не е дошла.
Западноевропейският съпруг не се притеснява да излиза сам с бебешката количка или да отиде да играе с момиченцето си на къщичка на общата детска площадка. Той също така простира, умее да готви и не вдига скандали за натрупани чинии в мивката, които работещата му съпруга някак магично не е успяла да оправи.
За него е недопустимо да се хвърля храна, да се яде безразборно всичко, да се харчат пари за вредни неща, да се оставят светнати лампите в празните стаи, боклукът да не се събира разделно, тоалетната и обувките да не са чисти (и той ги чисти наравно с жена си), децата да се лигавят и глезят неконтролируемо. Не му влиза в представата за брачен съюз и идеята да дава джобни пари на жена си (освен, ако тя не отглежда децата у дома, което за него си е работа) , както и да я поставя в неудобно положение на публични места.
Разбира се, че е способен на домашни скандали, но ще ги провежда само на територията на дома и без свидетели.
За да не излезе, че го идеализирам, нека кажа и другите неща. За съпруга от цивилизования свят тоталната славянска привързаност към семейството е непонятна. Постоянното обсъждане на всичко в роднински кръг, ежедневното звънене по телефона, посещенията при мама и тате всяка неделя, панихидите, именните дни и курбаните му идват в повече.
Просълзяванията на раздяла, бабината всеотдайност и хвалби на внучетата, тоталната мамина посветеност и самоотверженост от балкански тип - също. Не очаквайте да приеме и купищата приятели, които са готови да се натресат по всяко време в дома ви или държат да се ходи на почивки на големи, общи тумби.
Може би ще му е трудно да свикне и с общата българска улична простащина, но това не е сигурно - на някои чужденци това най-много им допада, особено когато го приемат за човешка непосредственост и чистосърдечие. Вероятно съпругът чужденец ще прави повече сметки на парите си, ще иска да планира отрано семейните почивки, ще е готов да излиза само в петък или събота вечер.
В края на краищата чужденец или не всеки съпруг може да се окаже класически идиот, точно така както и всяка съпруга, независимо от националността си, може да се превърне в истинска вещица. Този текст няма за цел да идеализира или оплюва - той просто се опитва да щракне в крачка непрекъснато променящия се, но все още жив мит за идеалния съпруг чужденец и да докаже, че като всеки друг обществен мит и този се крепи на сапунени мехури. Сам по себе си отразява точно вътрешното ни недоволство от собствения ни манталитет, а това все пак, надявам се, е отправна точка към някаква промяна.
