Запитайте познатите си и ще разкриете мистерията на пътуването със самолети и влакове: почти всеки може да си спомни как е седял до непознат, който през целия път го е отегчавал с истории за здравословното си състояние, работата или семейството си.
Трудно, обаче, ще накарате някого да си признае, че и той самият е изпадал в положението на досадника. Накрая излиза, че има един-единствен човек, който споделя всичко за живота си и себе си в обществения транспорт - и всички сме се сблъсквали с него.
Има обаче по-вероятно обяснение, което дава социологът от Харвард Марио Луис Смол, и то е, че ние сме склонни да споделяме толкова много неща на непознати, че дори не го осъзнаваме.
Отдавна се смята, че основната ни „дискусионна мрежа" са хората, с които сме най-близки. Съвременният романтичен идеал е "да се ожениш за най-добрия си приятел", някой, който е едновременно любовник, довереник, партньор и приятел по чашка.
Но ако попитате хората с кого са споделяли съкровените си тайни, почти половината от анкетираните отговарят, че това не е бил някой важен за тях човек, а барман, фризьор - или някой клет слушател, заклещен на седалката до прозореца по време на шестчасов полет.
Някой би решил, че това е нещо ужасно: обществото се е атомизирало до такава степен, че в отчаянието си човек се обръща към всеки, който би изслушал проблемите му.
Самата готовност за изслушване наистина е решаващ мотив, но в малък брой случаи, твърди Смол.
Според него понякога хората имат нужда да споделят с хора извън тесния кръг близки и приятели, именно защото не предполагат емоционална и физическа близост. Няма как да обсъждате извънбрачната си връзка точно със съпруга си, а и не е желателно проблемите ви да се превръщат в клюкарска тема за роднините ви.
Нещо повече, хората като цяло обичат да се отдават на "низходяща социална съпоставка", наслаждавайки се на мисълта, че животът ни е по-добър от този на другите. А това е трудно да се постигне с близки ви хора - ако възприемате най-близкия си приятел за тотален лузър, какво говори това за вас?
Има и други предимства във възможността да излееш душата си пред непознатия човек. Това донякъде обяснява клишето за психотерапевта, който отговаря на всеки личен въпрос с насрещен въпрос.
Психоаналитикът, както казва Фройд, "трябва да остава непрозрачен за пациентите си и подобно на огледало, да не им показва нищо друго освен това, което е показано на него самия". С други думи, ако научите, че терапевтът ви има три деца и обича да свири на хармоника, това би попречило на процеса на психоанализа.
Не е задължително да вярвате на теорията на Фройд, за да осъзнаете, че когато споделяте с непознати и сте „принудени" да изговорите със свои думи проблемите си, ефектът за решаването им е много по-голям. Обратното - когато разговаряте с близък човек, най-вероятно той би ви прекъснал, за да ви успокоява и да разсъждава какво би направил на ваше място - съвети, които са добронамерени, но далеч не винаги са полезни.
Може би склонността ни да се изповядваме на непознати хора е доказателство за това, което в най-прочутия социологически научен труд се нарича "силата на слабите връзки".
Много от изгодите, които извличаме от принадлежността към социални мрежи, произлизат не от най-силните връзки, а от по-слабите, твърди тази теория. Така например, хората, които си търсят работа, обикновено получават повече предложения от хора извън тесния си приятелски кръг.
Сигурно се питате колко много бракове и приятелства биха могли да бъдат спасени, ако просто хората не изисква твърде много един от друг. Така или иначе, смятаме да спрем да говорим и да ви оставим отново да се зачетете в книгата си. Мислим, че скоро пристигаме.
