Този текст е целувка с език по бузата за всички, които се оплакват от оплакването. Знаете за кои хора говоря - сладурите с хирургическо отстранено чувство за самоирония, които много, ама много мразят някой да предлага обобщаваща критика срещу цели черти от националния характер.
Красивите идеалисти изпитват свиреп дискомфорт, когато се каже, че българите може да са бедни и комплексирани, но за сметка на това са заблудени и неприятни. Аз също. Особено ако гаврата на едро по шизофреничен начин се редува с патриотичен фалш и затвърждаване на малоумни стереотипи и предразсъдъци.
Но кой, #Кой ментален мизерник, извършва това престъпление срещу добрия вкус, содомизира всяка идея за последователност и интегритет, размахвайки пред публиката пръчката на битовата, народняшка сатира и моркова на помпозното хвалебствие с почти порнографско тупане у гърди.
Извършителят - съвременният професионален хуморист
Модерният комедиант. Той не е конкретен човек, а събирателен образ на почти всичко онова, което не е наред с българската комедия, или поне с доминиращата марка БеГе смЕх.
Местният водещ-комик е мутант или по-скоро чудовище по Франкенщайн - той може да има брадичката на Слави Трифонов, гушата на Любо Нейков, челото на Иво Сиромахов, артикулацията на Любен Дилов-син, усмивката на Димитър Рачков, ушите на Шкумбата, дори носа на Росен Петров.
Съвременният български професионален хумор е скучен и невдъхновен като „забавна програма" в новогодишната нощ. Смехът е основан на досадни битови стереотипи и физиологични несполуки.
Ето пет от основните проблеми на комедията тук:
1.Твърде много се разчита на „автентичен и органичен" хумор с пияни цигани, клошари и други социални отрепки, които стават viral в интернет, в „Господари на ефира" им добавят малко звукови ефекти и изграждат цяла митология около нещо, което е смешно един път и за няколко секунди.
Прекомерната експлоатация на хората от общественото дъно разкрива интелектуална леност и креативен стерилитет.
„Меринджейски"-те шегички върху гърба на безвластни човешки карикатури е комедиен еквивалент на това да гониш и да заколиш прасе в селска дискотека. А когато „натуралните" пияни цигани се поизчерпат, идва времето на професионалните актьори, които се правят на гето-смешници за разнообразие и защото е проява на артистичност. Жалка формула за производство на смях като цяло.
2. Няма stand up комедия, а това, което минава за stand up, е по-скоро поп-фолк театър. Актьорските вечери от „Шоуто на Слави" и „Комиците" са изключително успешни и популярни. Освен това са перфектната чалга. Буквално.
И двете комедийни предавания са тясно свързани с поп-фолк музиката и участват в общи проекти, прояви и турнета със звездите на силиконово-мутряшката индустрия. И си подхождат. Не е като да кажеш „жалко за тия талантливи пичове, които са принудени да правят чалга".
Никой не очаква в култура без традиции в жанра stand up да имаме Джордж Карлин, Бил Хикс, Дон Рикълс, Грег Джиралдо или Родни Дейнджърфийлд, но и народняшките хумористични скечове с актьори в женски дрехи, които крещят и гримасничат са too much, казано на модерен български.
3. Анти-интелектуална гордост, мотивирана от идеята, че публиката се състои основно от примитивни бозайници без културни хоризонти пред себе си. Което до известна степен е вярно. Прекалено много лесни и мързеливи шеги и груба гавра с провинциалните комплекси на българина, парадоксално окомплектовани с извънредно евтина патриотарщина.
Успешните хумористи се присмиват на селянията и глупостта, а после обясняват колко сме готини българите с великата си история и спортисти, и колко по-зле са ония другите. Няма и молекула постоянност.
Популярните комици следват най-ниските инстинкти и предразсъдъци на най-необразованата и горделива част от обществото и й предлагат любимата шльокавица.
Няма я интелектуалната провокация, която стои в основата на качествената комедия. Играе се на сигурно и със стерилен инструментариум. Битов, семейно изпробван хумор за хора, които не обичат да мислят.
4. Гаврата с вярата е табу в българската комедия. Модерният местен производител на смешки обикновено е вярващ и приема шегите с християнската си религия за проява на лош вкус. Другите суеверия също трябва да се уважават в неговите забулени от заблуди очи.
Страхливият конформизъм на комедиантите личи най-релефно през отказа от закачки с пустинните брътвежи за непорочно зачатие, ходене по вода и Възкресение. Бъзиците със стереотипа за пияния, преяждащия или разгонения поп са ОК, но самата вяра не подлежи на съмнение, скепсис или сатира. И затова комедията е скучна и ампутирана от провокативност.
5. Добре, добре, разбрахме, Перник е синоним на смях. Там бият, псуват, карат Голф, „Калибра"-та беше пернишкото „Ферари", бозата с ракия е местният бейлис, това е единственото място на планетата, където на Чък Норис му сритаха задника и т.н. Малкият работнически град отговаря за производството на прекалено много вицове и поп-културни препратки.
Всъщност, целият български професионален хумор е като един плосък пернишки стереотип - хили се пиян, тупа с у гърдите, псува и е готов да скочи на всяка интелектуална провокация. Защото сме горди българи и християни с велика история и славни спортисти, и никой не може да се ебава с нас.
Ако Джордж Карлин се беше родил тук, щеше да получи пернишко посрещане. И изпращане.
