Като притежател на суха коса с омазняващи се корени, която често цъфти и е боядисана, винаги съм се чудела на хората, които купуват шампоан за нормална коса.
Борбата за приятно изглеждаща коса започна паралелно с осъзнатото ми съществуване на момиче, и продължава с пълна пара и до ден днешен.
В ежедневието се мъча да докарам коса в прилично състояние посредством четки, олио, пяна и преса за изправяне. Наскоро обаче се наложи да се сдобия с прическа. Поводът - сватба. На всичкото отгоре - моята.
Първоначално блеснах с гениална идея да не си правя сложни, сватбени прически, а да се огранича до обикновено изправяне на коса, бидейки семпла булка с венче от свежи, есенни цветя и небрежна шифонена рокля в римски стил. Уви, с течение на организацията, тази визия отплува във водите на Стикс, заедно с намерението гостите да са не повече от 30, а партито да е на някоя забутана планинска ливада.
Месец преди сватбата се оказах с рокля тип „принцеса" с кринолин и дантела, достатъчна, за да се облече цялата женска част от английския двор, 130 гости, стройно подредени по маси в екселски списък, и оголена психика на ръба на суицида.
Отидох на три пробни грима, възлизащи малко над месечната ми заплата, след което избрах гримьор по красота. Не моята, неговата. Сдобих се със светлобежови пантофки, които впоследствие ще изиграят сериозна роля в този разказ, похарчих две средни пенсии за изкуствени пеперуди, ставах в 5 сутринта, за да съм първа на цветната борса, и чертаех идеи за фотосесии на огромен кадастрон.
Две седмици преди събитието всичко по външния ми вид беше готово, с изключение на прическата. Преобърнах Pinterest в търсене на съвършената прическа, а зениците ми пулсираха невротично пред гледката на спуснати коси с начупени краища, тънки плитки, омотани около черепа, едри плитки, захванти небрежно над ушите и стегнати кокове, опъващи лицето в неестествена физиономия. Харесах романтична прическа с нежна плитка, която прибира косата отзад и спуснати, леко накъдрени кичури, които обрамчват лицето.
Показах я на първия пробен фризьор, който каза, че чудесно разбира точно какво имам предвид и сформира над малкия ми мозък гнездо на стършели.
Показах я и на втория пробен фризьор, който каза, че тази прическа не е подходяща за формата на главата ми, но знае точно какво ще ми направи. Час по-късно се видях в огледалото като излязла от приказка. По-точно - от „Магьосникът от Оз". В ролята на Плашилото.
Три дни преди сватбата домът ми приличаше на нещо средно между пазар за цветя и дърводелски цех, а аз стоях по средата с все същата суха коса с омазняващи се корени, която често цъфти и е боядисана.
Реших, че ще живея на ръба и извиках за деня фризьорка, при която не си бях правила пробна прическа. Сутринта на сватбата тя взе една преса за коса, изправи чупливите пръчки и точно, когато реших, че се харесвам така, каза, че тамън започва и до час и половина ще сме готови.
Тъй като нямах против да стоя в църквата с фризьорката над мен, която да довършва творението си, се оставих на нейния професионализъм и скоро се озовах с огромен кок, набоден с фиби и фуркети като уродлив игленик. Хубавото беше, че опъваше лицето ми и почти нямах бръчки.
Сватбеният ден ме повлече в своя екшън, както само „Умирай трудно 3" може да направи. Не се сетих за прическата до мига, в който „по стара, българска традиция, нашата очарователна булка ще ритне менчето, за да видим какво ще бъде първото дете на младоженците".
Засилих се да бия дузпа на проклетия съд, намигнах съучастнически на младоженеца и в следващия миг пред погледа ми се мержелееше покрива на шатрата, краката ми стърчаха разкрачени във въздуха, а ръцете ми все още стискаха булчинския букет в мъртва хватка. Времето спря. Някакви хора ме вдигнаха, отнякъде проехтя смях, майка ми сплете пръсти в молитва да съм осиновена.
Изправиха ме, отупах кринолина и дантелата, наместих кока и продължих напред, както ме е учил Кубрат Пулев по телевизията.
В този миг благодарих на огромния, стегнат кок с фибите и фуркетите, който ме спаси от мозъчно сътресение. И шоуто продължи.
