Истинските фенове на Линч са напълно запознати с неговото творчество за големия и малкия екран. Култови филми като "Гумена глава", "Синьо кадифе", "Диво сърце", "Изгубената магистрала", "Туин Пийкс" са мерило за постмодерност, сюрреалистичност, ексцентричност и зрителски успех.
Всички познаваме Линч не само като режисьор, но и като художник, фотограф, музикант... Оказва се, че той е достатъчно провокативен и като писател.
Книгата на Дейвид Линч "Да уловиш голямата риба" (2006) вече десет години е позната на българските читатели благодарение на издателство "Колибри".
Решението тя да бъде преиздадена днес е повече от респектиращо и то не само по повод предстоящото през месец май излизане на първите два епизода от новия сезон на "Туин Пийкс".
"Рибата" е книга, потапяща ни във възможно най-дълбоките води на съзнанието на своя автор, като ни разкрива неговото увлечение по Трансцеденталната Медитация и досега му с Единното Поле.
Тази тема може да адресира книгата и към читатели, увлечени по философията и проблемите на Изтока, а и по приложната психология.
В контекста на епохата, в която Дейвид Линч се оформя като личност и като творец, увлечението му по източната философия е напълно обяснимо, макар и до това увлечение той да достига бавно, но сигурно.
В средата на 60-те години на миналия век, когато в световното кино царуват "авторите" (сред любимците на Линч са Стенли Кубрик и Федерико Фелини), Линч попада като студент по рисуване в особено благодатната експериментална атмосфера на Пенсилванската академия за изящни изкуства във Филаделфия.
Там той осъзнава, че рисуването няма да му е достатъчно като средство за изразяване и затова се ориентира към киното. Боравенето с екранния образ в комбинация с пиетета му към европейското кино от онова време като че ли допълнително стимулира афинитета на Линч към сюрреално-магичната атмосфера, характерна за неговите творби и до днес.
Линч изследва дебрите на несъзнаваното, вниква в скритите смисли на сънищата и демонстрира техните чудатости, деформации и алогичност.
В онези години у Линч личи стремеж да бъде творец от "европейски" тип, но същевременно той не може да остане чужд и на разбунените духовни пластове в Съединените щати. Във времето, когато хипитата налагат лозунга "Правете любов, а не война!", досегът с културата на Изтока става все по-осезаем, а за редица творци (и не само творци) любопитството към митологията, религията и културата - особено към тези на Индия - прераства в тотално отдаване.
Мантрата "Харе Кришна" е суперпопулярна. Рави Шанкар е не само вдъхновение за "бийтълса" Джордж Харисън, но и неговия ситар звучи на хипифеста в Монтерей. А Махариши Махеш Йоги е достатъчно популярен сред интелектуалния елит с неговата Трансцедентална Медитация...
Славата на Махариши е двойствена заради спорното му навлизане в личната територия на "Бийтълс" през 1967 година. Това явно не е попречило на Линч шест години по-късно да прояви интерес към практиките на индиеца.
А този интерес остава траен и води дори до създаването през 2005 година на "Фондация за базирани на съзнанието образование и мир". Естествено е "Фондацията" да носи името на своя основател Дейвид Линч...
Линч приема Трансцеденталната Медитация като практика, чрез която се стреми да си обясни наличието на идеите и вътрешното желание на твореца да им придаде адекватна форма на реализация:
"Желанието за идея е като стръв. Когато ловите риба, трябва да имате търпение. Слагате стръв на кукичката си и чакате. Желанието е стръвта, която привлича тези риби - тези идеи. А най-хубавото е, че щом уловите риба, която ви харесва, дори да е малка - малка част от идея - тя ще привлече други риби и те ще се закачат за нея. Тогава процесът е започнал. Скоро започват да се появяват все повече части и цялостната картина придобива очертания. Но всичко започва с желанието".
Тъждеството идея-риба ни връща към психоанализата, която тълкува ловенето на риба като един вид осъществяване на анамнеза (спомняне, припомняне).
Елементите на несъзнаваното се изтръгват не по рационален път, а чрез спонтанно извличане и натрупване на дълбинната информация.
Така самото несъзнавано бива сравнявано с видовете водни пространства (морета, реки, езера), криещи богатствата, които анамнезата и психоанализата ще извлекат на повърхността, подобно на рибар, направил своя улов.
Уловът на риба е улов на идеите, които творецът Линч се опитва да осмисли през виталността на собственото си съзнание. Именно тази теза е общата допирателна точка между психоанализата и популяризираната от Махариши Трансцедентална Медитация.
В този смисъл не е случаен и изборът на Линч да използва метафората за риболова като ос, върху която да центрира около 80-те кратки текстови послания, оформящи книгата му.
А защо целта на медитиращия е "улов на ГОЛЯМАТА риба"?
Линч твърди, че собственото ни съзнание е способно да ни доведе до достатъчно широкото и достатъчно дълбокото място за улов и именно това място ще ни осигури големината на рибата - т.е. значимостта на идеята.
А от своя страна тази големина ще ни отведе до илюзията за безграничността на чистото съзнание, чието достигане е основна цел на Трансцеденталната Медитация. Улавянето на идеи в дълбоките води ни води до истинската креативност и именно медитацията катализира нашата творческа енергия.
Този акт всъщност е достигането чрез трансцендиране до Единното Поле, което чрез улавянето на идеите в дълбоката вода води до истинската креативност.
"... Трансцендирането превръща живота в нещо като игра - една фантастична игра. Творческата енергия започва да се лее от вас. Тя е цял океан. Това е същата енергия, която създава всичко. Това сме ние самите".
Философски провокативна, словесно лаконична, но засягаща дълбоки смисли, книгата на Дейвид Линч "Да уловиш голямата риба" ни представя един американски творец, чийто живот и филми трасират дълбоките връзки между културите на Западния и Източния свят.
Сюрреалистично сетивен и медитативно концентриран - такъв ще се запечата Линч в съзнанието ви след като изчетете книгата - без значение дали за пръв или за пореден път.
