Авторът на „Алекс", една безмилостно сурова история, разположена „отвъд доброто и злото", се завръща с четиво от класата на Селин и неговия класически антивоенен роман „Пътешествие до края на нощта". Да, „Ще се видим там горе" е чиста проба модерна класика, родена в необичайно време, и съвсем естествено се увенча с „Гонкур" 2013.
Интересното е, че същата година Пиер Льометр спечели високо отличие и за „Алекс", споменатия трилър от серията „Верховен". За него той си раздели Наградата на Британската асоциация на криминалните автори с невероятната Фред Варгас. И доказа на критика и публика, че самородният талант се чувства неловко в дрехата на един-единствен жанр.
Едва оцелели след месомелачката на Първата световна война, Албер и Едуар с мъка свързват двата края в Париж.
За да прокопсат някак, те организират грандиозна измама - продават несъществуващи проекти за паметници на хората, които искат да почетат паметта на загиналите във войната. Съдбата им се преплита с кроежите на сприхавия лейтенант Д'Олне-Прадел, който се възползва от държавните поръчки, за да пренася разпръснатите по полето мощи на войниците в държавни гробища.
Един детайл - когато говорят за лейтенанта, всички пропускат малкото име, частицата, „Олне"-то и тирето и казват само „Прадел", с ясното съзнание, че това го вбесява. Защото за Прадел е въпрос на чест да не демонстрира яда си: „С аристократичния си вид той изглеждаше едновременно ужасно цивилизован и изначално брутален. Малко като войната. Може би затова се чувстваше така добре в нея."
Потресаващо меркантилният следвоенен контекст все пак отстъпва крачка назад, когато на страниците се появят прелестната Луиз и любимата жена на Албер. Впечатляваща е способността на някои индивиди да не се боят от нищо, натъртва Льометр. В тази способност няма много смелост, във всички случаи е по-малко, отколкото изглежда.
След близо шестстотин страници, които слисват, омерзяват, на места усмихват, успяват да извикат и сълзи, равносметката може да бъде само една: войните навсякъде и по всяко време раждат чудовища.
„Една световна война не е нищо друго освен опит за убийство, отнесен към цял континент". А последствията са осакатяващи за всички:
Нещо от него бе още под земята, тялото му успя да излезе на повърхността, но част от мозъка му, пленена и ужасена, остана отдолу, зазидана. Това изживяване се бе запечатало в плътта му, в жестовете му, в погледите му.
Държавите изкривяват истината и манипулират умовете на хората до такава степен, че ги принуждават да вярват в абсурдното. А широката общественост безропотно приема тази роля, ролята на мамена публика, защото някои истини избождат очите.
Льометр отдава почит на Селин от гледище на структурата и образите в романа, а някои моменти в първа глава напомнят за Ремарк и неговия добре известен антивоенен сюжет „На западния фронт нищо ново". Което означава, че перото на Льометр се родее с достиженията на отдавна прославени негови предшественици. Кинематографичен стил на писане, живи, забиващи се в паметта сцени и герои от плът и кръв - това свързва „Ще се видим там горе" и трилърите с комисар Камий Верховен.
Освен че е носител на най-авторитетното френско литературно отличие, „Ще се видим там горе" има в актива си цял арсенал от награди: Наградата за предпочитан от книжарите роман, Наградата за най-добър френски роман за годината от сп. „Лир", Наградата на „Франс Телевизион", италианската литературна награда „Рафаело Бриньети" и други.
