Сигурно сте обърнали внимание, че сюжетите на Дъглас Кенеди са като матрьошки - никога не знаеш какво те чака след поредното разкритие. И тъкмо затова са неустоими.
„Специални връзки" не прави изключение.
Сали Гудчайлд е амбициозна и волева 37-годишна американка, красива ала Емили Дикинсън, и работи като чуждестранен кореспондент към „Бостън Поуст" в Кайро. Тони Хобс е самонадеян британец с комплекси заради дребния си ръст, кореспондент на „Кроникъл".
Запознават се случайно в хеликоптер на Червения кръст, след като я изпращат служебно в Сомалия. Следват няколко ситуации на риск, по време на които той й помага (е, добре, спасява живота й), и между двамата някак естествено припламва искра.
После всичко се развива толкова светкавично, че сам читателят се мъчи да се осъзнае, да догони времето.
Привличането между Сали и Тони е непреодолимо, точно колкото непреодолими ще се окажат проблемите им по-късно. Забавляват се, излагайки на показ особеностите на националните характери на двете страни.
Той иронизира нейния „американски" буквализъм, тя го поднася заради маниера му на аутсайдер. Той ненавижда американското убеждение, че с откритост, честност и песен в сърцето можем да се преродим и да творим добро. Тя смята, че животът в Лондон е трагична бъркотия. Докато един ден не се събужда бременна и омъжена лондончанка.
И ето че играта загрубява.
„На едно ниво всичко произтичаше от суетата на Тони. Ала не можех да изхвърля от ума си по-обхватното осъзнаване, че съм се омъжила за човек, с когото не говорим общ език. О, да, и двамата говорехме на английски. Ала нашето не беше просто случай на англо-американски различия в нюансите. Беше нещо по-дълбоко и по-смущаващо - тревога, че никога няма да намерим обща емоционална територия, че ще си останем чужди хора, събрани от случайни обстоятелства".
Още един действен, емоционално наситен, обсебващ роман, подписан от майстора на психологическия съспенс Дъглас Кенеди.
Проницателна история за изборите, които правим всеки ден, и за начина, по който те моделират бъдещето ни. Умението на автора да се фокусира върху противоречията, разяждащи човешката душа, е достойно за уважение.
По време на гостуването си у нас за участие в CineLibri, Кенеди доказа, че има много български почитатели. В рамките на две последователни вечери той откри лично прожекциите на филма „Живот назаем" - елегантен трилър, претворяващ собствения му роман на големия екран. И показа, че големите писатели са лишени от притворство, защото се чувстват добре в кожата си.
В интервюто за БНТ („Денят започна с култура") Дъглас Кенеди уточни, че всичките му романи са написани от първо лице, като половината от тях са от името на жени: „Непрекъснато ме питат как пиша като жена и аз веднага контрирам, като казвам, че бившата ми съпруга няма да е съгласна с това твърдение". Истината е, че аз разсъждавам от името на своя герой, без значение дали е мъж или жена".
Много от заклетите почитателки на истории като „Пет дни" например, са удивени именно от умението на Кенеди да вниква в дълбините на женската психика. В „Специални връзки" се откроява проблемът за доста разпространената постродилна депресия.
Кенеди признава, че някога се е запознал с жена, която е страдала от това заболяване, и откровено й е заявил, че възнамерява да опише състоянието й в следващия си роман.
Резултатът е интригуващ, но вие ще се убедите сами. А иначе и в „Специални връзки", както и в „Пет дни", големият въпрос е: Ти можеш ли да си простиш? Изглежда, човек в крайна сметка най-трудно прощава на себе си.
