„Светът е оцелял, защото се е смял."
Тези думи придобиха съвсем различен смисъл в сряда, 7 януари, 2015 година. Двама въоръжени фанатици нахлуха в редакцията на списанието „Шарли ебдо" и избиха десет души, сред които някои от най-известните творци в жанра на карикатурата, както и двама полицаи. Не хаотично. Персонално. Сякаш със съд и присъда. Жертви обаче не просто бяха френските хумористи.
Автоматите произведоха откоси срещу силата, която ни държи на крака вече хилядолетия - смеха. Шарб, Кабю, Волински и всички останали загинаха, обезсмъртявайки това, за което се бориха - свободата на словото и мисълта.
Съвсем умишлено не именувах терористите като мюсюлмани, мохамедани, дори като ислямисти. Няма религия, която да те кара да убиваш, да се държиш като кръвожаден звяр, който е бил държан вързан с месеци. Няма Бог, който да те кара да убиваш. Тези, не бих могъл да ги нарека хора, са безбожници. И никой никога не би могъл да ме убеди в обратното.
Имам натрапчивото чувство, че думата „ислямист" дълбоко се е вкоренила в нашето битие, точно по същия начин както думата „националист" се използва под път и над път в България, превръщайки се в определение за най-грозното и унизително-отвратително поведение, което може да съществува, за разлика от изконния ѝ положително натоварен смисъл.
Ако ислямист е лице, което проповядва исляма, то не са ли ислямисти всички тези мюсюлмани, които живеят в хармония със съседите им християни, уважавайки тяхната култура, празници, обичаи?
Много просто - безбожните безмозъчни копелета, извършители на парижкия атентат, не изповядват никакъв радикален ислямизъм, тяхното мислене е единствено и само превзето от радикалния идиотизъм, както много правилно се изрази един приятел.
Не знам какъв е мюсюлманският еквивалент по отношение на Корана на християнското „чете както дявола Евангелието", но със сигурност подобен израз би бил в десетката, когато визираме тези, които твърдят, че отмъщават за гаврата с пророка Мохамед. В интерес на истината шегите, още повече публичните, с религията са доста пипкави от етична гледна точка, но от чисто практически причини нямам намерение да се спирам подробно на тази тема.
Колкото и обаче да е обидна една шега, в случая карикатура, то няма как да е оправдано което и да е убийство. В един цивилизован свят история като тази е изключена априори. Цивилизован... Там е разковничето.
Културните ни различия са огромни и по отношение на този факт няма как дори да се излъжем. Когато Европа приюти милиони мюсюлмани, използвайки ги като работна ръка, въобще не взе предвид последиците, които ще настъпят след години, ако тези хора не бъдат приобщени, ако не станат част от европейското общество, ако останат изолирани.
Мисленето на дребно доведе до там, че на всеки интегриран гастарбайтер се падат десетки в гетата, които се чувстват експлоатирани и обидени.
Дори и без наличието на скандализиращи карикатури.
Докато берем плодовете от тези взаимни грешки (нежеланието на Европа да се справи с бъдещия проблем, водена на моменти от изкривено чувство за демокрация, комбинирано с липсата на желание за приобщаване и у сериозен брой от самите мюсюлмани) установяваме, че цялата работа е окончателно изтървана. Не говорим дори за емигранти първо поколение, а второ, дори трето.
Емигранти, които отдавна вече не са емигранти. Емигранти, които смъртоносно перфектно говорят френски.
Вкарвайки сами вълка в кошарата, сега искаме той да не огризе всичко. Когато говоря за огромната маса мюсюлмани, използвани като работна сила, далеч не намирам проблема в тях като общност. Напротив.
Най-голямата грешка, която можем да направим, е да обявим война срещу исляма като цяло. Ако вече не сме го направили. Това би била най-пагубната ни стъпка.
Вземайки обаче предвид редица дадености, вече не друг, а „учителката на живота" - историята - показва, че огромната част от последователите на радикалния идиотизъм, изразяващ се в тероризъм, произлизат именно от лоното на мохамеданите. Борбата трябва да бъде срещу тях, срещу сенките, които искат да ни блъснат към пропастта на религиозния конфликт.
Както винаги - борбата е на доброто срещу злото, колкото и банално да звучи. Може би защото по-добро от клишето не е измислено. А доброто, както и злото, не се дели на верски признак.
Накрая - ако ми позволите още нещо. Моля, огромната част от българските медии да не кънтят с Je suis Charlie. Не би могло да има по-гнусна лицемерщина. Там, където медиите са тоталният противес на свободата на словото, където се шири царството на цензурата, Charlie Ebdo не съществува.
