Ако някой от западните лидери има сериозни намерения да се бори срещу заплахата от Хизбула, "Ислямска държава" или която и да е друга радикална организация, то наистина трябва да се замисли върху проблема с бежанците.
Кризата в Европа с нелегалната имиграция става все по-сериозна с всеки изминал ден, както се вижда от серията трагични случаи, отнели живота на стотици мъже, жени и деца от Северна Африка и Близкия Изток.
Статистиката не смогва да даде точно количествено измерение на ситуацията, но наличните данни показват, че без съмнение са достигнати критични нива.
Повече от 350 000 мигранти са прекосили Средиземно море от началото на тази година, а броят им вече надскача миграционната вълна за цялата 2014 г. Маршрутите на бежанците се разпростират по цяла Европа - от Гърция и Италия - до северните територии, през Русия до границата с Норвегия.
Сирийците, които са успели да достигнат Европа, всъщност са съвсем малък процент от онези, които са напуснали родината си.
По данни на ООН над 4 милиона сирийски граждани са се превърнали в бежанци. Почти два пъти повече души са изоставили домовете си, но все още се намират в границите на някогашна Сирия, чиято територия сега се владее от хаоса.
Огромното множество от бежанците се намират в съседни държави. ООН изчислява, че 1,2 милиона сирийци живеят в Ливан, а 630 хиляди - в Йордания. Броят на бежанците в Турция вече доближава 2 милиона души.
Тези числа вероятно са занижени в сравнение с реалната ситуация.
Колкото повече държавите се опитват да ограничат или блокират навлизането на мигрантите, толкова повече хора пресичат границите нелегално, за да не бъдат регистрирани, коментира Александър Бетс, директор на Центъра за изследване на бежанците при Оксфордския университет.
В Ливан бежанците са задължени да подпишат декларация, че нямат право на труд.
Въпреки това някои от тях работят нелегално, други се занимават с улична търговия, а трети разчитат изцяло на хуманитарните помощи. Тези условия принуждават хората, които все още разполагат с пари, да търсят спасение в Европа с помощта на каналджиите, които ги тъпчат в нелегални лодки или камиони.
Най-после хуманитарните организации започнаха да осъзнават, че сирийците няма да се върнат по домовете си, или поне - не и в средносрочен план. Някои от тях се опитват да стигнат сами до ЕС, други кандидатстват за прием по програми за разселване в трети страни.
А останалите живеят в постоянна несигурност и отглеждат децата си в безнадеждност.
Само една четвърт от всички деца на бежанци в лагерите в Ливан посещават училище, твърди Ариан Румъри, говорител на Върховния комисариат по бежанците към ООН.
Тези огромни групи от хора без дом или бъдеще могат да се окажат заплаха за стабилността на държавите около границите на Сирия - и не само.
В дългосрочен план ще се роди едно цяло поколение от млади хора, отраснали в лагери или по улиците, без образование и без работа.
Най-естествената перспектива пред подобни лица е присъединяването към организации, които обещават възмездие чрез насилие и мъченичество в името на произволна екстремистка идеология - без значение дали ще е извратено тълкувание на Исляма или нещо друго.
Европа също наблюдава с притеснение как растящите имигрантски групи живеят все по-разделени от националните общности, но няма представа как да промени този процес, коментира бившият посланик на САЩ в ООН Джон Р. Болтън.
Високият естествен прираст на "чуждите граждани" променя самата структура на гражданството в европейските страни. Тази тенденция е особено драматична за Стария континент, който не познава американската традиция на взаимно абсорбиране на различните имигрантски популации.
Тероризмът, въоръжените конфликти и колабиращата политическа власт в Близкия Изток се превръщат в мощни фактори, които създават все по-големи икономически неравенства. Европа се страхува, че под натиска на огромната вълна от прииждащи хора може да изгуби контрола върху вземането на решения за собствените си граници.
В същото време, САЩ има немалка роля в създаването на предпоставките за бежанската криза към Европа - част от проблемите се дължат на пасивността на администрацията на Обама по отношение на региона на Близкия Изток въпреки последиците от хаоса в Либия след падането на режима на Кадафи и нерешителните действия срещу възхода на "Ислямска държава", подчертава Болтън.
През 2011 и 2012 г. западните правителства решиха, че военната намеса срещу дълбоко окопалия се режим на Башар ал-Асад би била трудна и неефективна. Опасенията бяха, че поради слабостта на сирийската опозиция и липсата на надеждна лидерска алтернатива, въшната намеса само ще влоши ситуацията за сирийското население.
Към днешна дата дори онези, които разбираха и подкрепяха колебанието на Обама, са длъжни да признаят болезнената истина, че колапсът на Сирия се превърна в бедствие, чиито последствия са много по-сериозни, отколкото някой е прогнозирал.
Съществува и въпросът защо европейските страни са длъжни да поемат миграционния удар, а това не се отнася за богатите арабски държави, които се намират в непосредствена близост до Сирия.
Разбира се, съществува аргументът, че основното право на мигранта е сам да избере къде би искал да се пресели. Но е важно да се анализира защо сирийците предпочитат да рискуват живота си, за да се доберат до държави, с които почти не споделят общ език, култура или дори климат.
Защо никой не е поискал да се пресели в проспериращите страни от Персийския залив, чието население разчита на мощни държавни субсидии, а езикът и религията са близки на сирийците?
До момента богатите арабски държави проявяват готовност да изпращат финансова помощ на ООН за хуманитарни операции в подкрепа на бежанците, но категорично отказват да отворят границите си за тях- вероятно поради опасения, че присъствието им може да доведе до социални или политически сътресения.
Съществува алтернатива и тя се крие в отговорността на богатите държави, които трябва да възприемат нов подход към бежанската криза въз основа на ангажимент за инвестиции и развитие, а не на безцелна благотворителност.
Към момента програмите за пренастаняване на бежанци в трети страни се прилагат в съвсем ограничен мащаб.
В глобален план САЩ поема най-голям дял, но дори и той не отговаря на мащабите на кризата, тъй като Вашингтон е поел ангажимент да осигури дом само на няколко хиляди души от Сирия, коментира Бетс.
Основната политика по справяне с кризата е раздаването на хуманитарна помощ. Агенциите на ООН и неправителствените организации си бяха поставили за цел да съберат 4,5 млрд. долара за сирийските бежанци до края на годината. До този момент събраната сума е около 1/3 от целта, а хранителните доставки, медицинската помощ и образователните грижи за бежанците се съкращават.
Това е огромно източване на средства в дългосрочен план, което едновременно създава зависимост сред получателите на помощта и постепенна "умора" сред донорите, казва Александър Бетс.
Вместо това, трябва да се положат усилия за изграждането на нов живот за бежанците чрез инвестиции в развитието на държавите, в които тези хора са най-склонни да останат.
Бежанската криза може да се превърне във възможност, а не в бреме.
Външната помощ трябва да помага както на бежанците, така и на приемните общности. Западът трябва да стимулира инвестициите в производството, в изграждането на училища, поликлиники, болници, технологична инфраструктура, университети и др.
В същото време развитите държави трябва да приемат повече бежанци, за да демонстрират добра воля спрямо страните, на които се пада най-сериозната тежест.
Това може да не е окончателен план, но поне дава посока за решение. Тъкмо в тази посока пое САЩ чрез Плана Маршал при възстановяването на Западна Европа след Втората Световна война.
Вероятно разрешаването на тази криза ще струва много по-скъпо в краткосрочен план, отколкото хуманитарната помощ, предоставяна в момента, но инвестицията ще се изплати в бъдеще.
