30 ноември 2007 г. - това е денят, в който бяха уволнени последните 2413 наборници, родени през 1988 г. Събитието бе толкова паметно, че тогавашният военен министър Веселин Близнаков издаде нарочна заповед войниците да задържат униформите си за спомен.
Това бе моментът, в който армията ни стана изцяло професионална.
Отпадането на задължителната военна служба бе новина, приета със смесени чувства. Стотици хиляди младежи си отдъхнаха, много от техните бащи се отчаяха, че от децата им няма да стане нищо, защото не са минали през казармата.
Междувременно военното и политическо ръководство на армията имаше съвсем други грижи на главата и сякаш не си даде сметка за дългосрочните ефекти от изпращането на последните наборници.
Днес последните наборни войници са вече на 28 години - по военните стандарти те не са първа младост. Последните големи и масови набори, които минаха през родната казарма през 90-те, сега са улегнали мъже около 40-те.
Бившият министър на отбраната Ангел Найденов предупреждаваше, че към 2034 г. мъжете в България на възраст от 18 до 50 години (тези, които по класическите военни схващания подлежат на мобилизация) ще са едва 680 000 и много малко от тях ще са минали през военно обучение, което реално да ги прави годни за служба в случай на война. Въпреки че Найденов имаше някои идеи за промени, мандатът му приключи скоропостижно с оставката на кабинета „Орешарски".
Въпросът с поддържането на достатъчно голям резерв от преминали през военно обучение мъже остана да виси по етажите на МО, а темата за връщане на задължителната казарма периодично се реанимираше в общественото пространство. И винаги предизвикваше крайни реакции - от „на младото поколение му трябва казарма, че е много разхайтено" до „наборната служба е узаконено робство".
Всички по казармите
Гориво за разпалване на поредния епизод от тази драма дойде директно от Министерство на отбраната, което обяви на 23 февруари, че се подготвят предложения за изменения в Закона за резерва на въоръжените сили. А изреченията, които „взривиха" обществото бяха следните:
„Прецизира се възрастта на гражданите, които се водят на военен отчет, като на военен отчет ще се завеждат всички български граждани - от 18 до 32 години"
Веднага сработи рефлекса, че „казармата се връща". Основният проблем бе необмисленото хвърляне на идеята за поддържане на някакъв регистър на българските граждани с цел попълване на въоръжените сили в случай на война.
Няколко дни по-късно зам.-председателят на Комисията по отбрана Валентин Радев сложи точка на темата, като заяви, че текстът с регистъра ще бъде премахнат от закона, защото не е мотивиран добре. На репликата, че военният министър твърди друго, Радев многозначително отговори, че министър Ненчев още не знае за това решение.
Всяко чудо за три дни - така и военните регистри, връщането на казармата и други подобни драми едва се задържаха в светлините на общественото внимание от вторник до четвъртък. Но както винаги става в България, докато всички гледат поредния шумен скандал, по периферията вървят далеч по-страшни процеси.
Къде са доброволците?
Въоръжените сили и Министерство на отбраната имат безкрайно много слабости, но нека да се спрем на кадровия проблем.
Преди 5 години кабинетът „Борисов 1" прие Бяла книга за отбраната и въоръжените сили, според която до края на 2014 г. въоръжените сили трябваше да разполагат с подготвени 3400 души в т.нар. „доброволен резерв". Това са български граждани, които отговарят на определени изисквания, преминали са военна подготовка, положили са военна клетва и в случай на необходимост в кратки срокове могат да се свикат под знамената.
Законът за резерва на въоръжените сили бе задействан чак в началото на 2013 г., когато се пуснаха и първите конкурси за набор на резервисти.
2014 г. мина и замина, но така и не стана ясно къде са планираните 3400 резервисти. Според публикация във вестник „Труд" от януари 2014 г. към онзи момент е имало едва около 450 обучени и положили военна клетва резервисти. Според информация на бившия началник на Военна полиция бригаден генерал о.р. Иван Мечков - реалният брой на резервистите, подготвени по линия на доброволния резерв, не надхвърля 500 души. Те никога не са били задействани в рамките на учение на въоръжените сили или още повече - в мисия зад граница.
Точният брой на войниците към доброволния резерв вероятно е военна тайна, но е ясно, че цифрата от 3400 души така и не е достигната. А причините за това са няколко.
Не всичко е пари
На първо място, кандидатите за резерва не са много и това се дължи най-вече на крайно сложния тристранен договор, който се подписва между резервиста, неговият работодател и МО.
Просто не са много работодателите в България, които взимат на сериозно възможността техен служител да се води в резерва на въоръжените сили и да може да отсъства в случай на криза, учение или обучение. А дори конкретният работодател да е съгласен, резервистът трябва да сключва нов договор при всяка смяна на работата.
Втората причина е финансова. По закон на резервиста се дължи годишно по една месечна заплата, съответстваща на заеманата от него длъжност, а Въоръжените сили нямат средства за подобна издръжка. Както коментира бившият началник на отбраната генерал о.р. Златан Стойков наскоро: Законът за резерва е бил изначално обречен на провал, защото никога не се е гледало сериозно на обезпечаването с финансов ресурс на доброволния резерв.
Колкото и да е парадоксално, разклатеното здраве на народа също е сериозен проблем за попълване на доброволния резерв.
В началото на 2013 г. МО ударно пусна конкурс за 1199 позиции в резерва. Полковник Велчо Петков от Централното военно окръжие обаче тогава изнесе стряскащата статистика, че от около 800 кандидати за тези места - 300 са обявени за негодни след медицински прегледи. Други около 200 души не са издържали психотестовете, като до следващия етап на подбор остават едва около 300 души.
"Измокрен, гладен, уморен..."
Преди месец военният министър каза в интервю за вестник „24 часа", че в елитната 68-ма бригада „Специални сили" има 300 незаети места, на фона на щата от около 1300 - 1400 човека.
От една страна на МО му е трудно да набира военослужещи, поради относително ниското заплащане (възнаграждението на редник 1-ви клас е около 612 лв.) и ниските нива на безработица в районите, в които се намират основните поделения на въоръжените сили.
От друга страна, неокомплектоването се поддържа изкуствено и е един вид скрито орязване на армията. Формално има позиции, но реално не се пускат конкурси за тях, защото няма бюджет за плащане на заплати.
Видно е, че военното и политическото ръководство на армията не е много доволно от нейното състояние, предвид нарасналите в последните две години предизвикателства към сигурността на България. В същото време действията на ръководството изглеждат по-скоро хаотични и неефективни. Има доброволен резерв, но всъщност го няма. Има военно обучение за гимназистите, но то се състои от сухи лекции на обща тематика. Има курсове за начална военна подготовка за студенти, но резултатите от тях са все още неясни.
Кадровият батак в армията е епохален и генералното справяне с него е мисия (почти) невъзможна.
Това, което се надяваме да е възможно е поне веднъж за разнообразия МО да изпълни собствените си планове. Например да разполага с 3400 обучени резервисти и да намери начин да попълни редиците на редовните части. Че иде реч за пари е ясно, но въпросът много по-страшно опира и до отличен мениджмънт и експертен потенциал. Все неща, които някак си бягат от държавните институции.
Опират и до отношението на народа към войската. А то е проблематично.
