Удивително е колко вяло тръгна тази кампания.
След страстите от миналата година героите са уморени, избирателите се готвят да тръгнат към урните като на заколение.
За политически дебат ни се представят например мислите на едни вложители в КТБ, които искат да си спасят парите. Произнасят се магически думи като "реформа" или "Велико народно събрание".
Навиква се както винаги "турската" ДПС, недоубитите комунисти, старите лица, всесилното задкулисие. На мястото на Белене - Южен поток, на борбата с тероризма - Украйна, на пенсионната реформа - ... пак пенсионната реформа. Ако сте чули нещо ново, кажете.
Хората не само не вярват на политиците: те не искат да повярват.
Не искат да бъдат управлявани и изобщо - да бъдат заедно. Затова най-добре вървят онлайн есетата, които показват дълбокия, безпросветен, необратим упадък на онова, което се канеше да се превърне в нация.
Пристрастяването към песимизма обхвана и самите политици, които опитват да увлекат хората, пръскайки около себе си жлъч и омраза.
Защо стана така?
Понеже не вярвам в народопсихологията, а астрология практикувам само на чашка, ще предложа няколко очевидни причини за деморализацията на нашего брата.
Първо, европейските фондове причиниха тежки щети на нацията.
В последната община някакви хора ги чакат, примамват със специално заучени ключови думи, симулират дейност.
Пречиствателна станция, завод за боклук, шосе - тези неща сякаш вече не са наша грижа и дълбока несправедливост е, ако не ги направим по проект.
Евроклиентелизъм наистина има и в други страни, но у нас пропорцията между чакано отвън и свое е най-висока.
Постепенно всички неща, които имат отношение към публичния интерес започнаха да се привиждат като европейски интерес: за нас тук остава да мислим само за най-егоистичнто, най-частното.
Подобен е случаят с неправителствения сектор. Нямам предвид глупавите обвинения в това, че фондациите подкупват някакви хора. А това, че някакви външни донори трябва да се грижат за нашите човешки права, междуетнически взаимодействия, за борбата с корупцията и тъй нататък.
Тези неща трябваше да са национална грижа, външната помощ - както и еврофондовете - да играе спомагателна роля, но сега ситуацията е друга: дейности от типа на изредените се смятат чужди, съответно чужди стават онези, които ги практикуват.
Или да вземем туризма, който постепенно се превърна в най-съкровената мечта на всяко населено място, независимо дали има или няма вода, сняг, руини.
Сервираш на някакви хора, опитваш да им угодиш, симулираш местна култура, за която да плащат,
ако трябва си кукер, ако трябва - средновековен болярин.
Чужденец е от години синоним на богат, на господар.
Самият сезонен ритъм на работата прави трудно удържането на идентичност: какъв е човек, който продава сувенири два месеца, други два глади чаршафи, после се реди за социални помощи?
Няма лошо в туристическия бизнес, разбира се, лоша е неговата масовизация. Наместо няколко предприятия да предлагат качествена услуга на заможни туристи, всеки се мъчи да даде стая, да пласира сладолед.
Другата посока на мобилност също не работи особено добре за политическата общност: гастарбайтерството.
Да решаваш икономическите си проблеми, заминавайки в чужбина, означава, че няма да се бориш за промяна вътре в страната си, няма да гласуваш, няма да стачкуваш, ще внушиш на децата си стремежа да емигрират завинаги.
При толкова голяма разлика в нивото на живот тук и оттатък, плюс толкова улеснена мобилност няма какво друго да очакваме освен превръщането на страната в гето, в това, което Маркс нарича "резервна армия на труда", към която индустриалните центрове ще посягат при нужда и където ще отпращат излишните в период на криза.
В гетото няма как да се появи колективна воля. Там си не защото искаш да живееш с тези хора, а защото още не си намерил къде другаде да идеш.
Ако няма воля за общ живот, защо се чудим, че не се появява никаква политика?
