Безспорно Близкият изток има една от най-сложните геополитически ситуации към момента. На практика там има 3 активни военни конфликта (Ирак, Йемен и Сирия) и множество отслабени управления, насилствени режими, корупция и т.н. Всичките локални милиции, групировки и терористични организации е трудно да бъдат изброени, а всяка от тях контролира своето си парче земя.
Още от началото на миналия век регионът е видял безбройни военни конфликти, кръвопролития и прекроявания на картите. Но измежду всичките въстания, граждански войни, войни и размирици, две държави успяват да се появяват постоянно през годините - Иран и Саудитска Арабия.
Мнозина гледат на Близкия изток като на поредното поле на съревнование между глобалните сили САЩ и Русия (преди това СССР). Истината обаче е, че особено след падането на Берлинската стена регионът е много повече подвластен на студената война, която се води между Риад и Техеран, отколкото на тази между Вашингтон и Москва.
И конфликтът между саудитци и иранци е в основата на това да се разберат процесите, които се случват в Близкия изток.
Двете държави всъщност така и не са си обявявали открита война. Вместо това те воюват индиректно, подкрепяйки противостоящи си сили и малки милиции в други държави.
Това е така наречената прокси война и тя има опустошаващ ефект върху целия регион и по-специално върху по-слабите и бедни държави в криза. Те не могат да функционират или да си стъпят на краката, ако по-големи сили им дърпат конците, съревновавайки се в своя си отделна борба.
"И Саудитска Арабия, и Иран виждат тези локални конфликти и като сериозна заплаха за националната си сигурност, и като огромна възможност за разширяване на вниманието", смята Кенет Полак, бивш анализатор на ЦРУ върху процесите в Персийския залив.
Саудитско-иранският конфликт се е превърнал в една голяма битка за влияние, в която целият регион, плюс части от Северна Африка, се превръщат в своеобразно бойно поле, където двете сили местят чужди войски и милиции.
В продължение на 40 години САЩ и СССР си съперничат, без да си обявяват война. През това време обаче те си разменят удари през различни "проксита" по света, подкрепят диктатори, разпалват революции в прокситата на противника и като цяло се стремят да се "надцакат". Със Саудитска Арабия и Иран нещата са идентични, но само че тук вместо битка за световна доминация имаме борба за влияние върху региона и развитието на Исляма. И съвсем спокойно може да се говори за Студената война на Близкия изток.
"Саудитците са ултимативните поддръжници на статуквото, които искат региона стабилен и без каквито и да е въстания, докарващи клерици на власт. Иран, от своя страна, е ултимативната сила срещу статуквото. Те от десетилетия се опитват да променят регионалния ред, докарвайки на негово място Ислямска революция", коментира Полак.
Но за да разберем по-добре този конфликт, трябва да се върнем към историята на тези две държави.
В началото на XIX век Арабският полуостров в голямата си част е под властта на Османската империя. След края на Първата световна война обаче империята изпада в колапс, оставяйки множеството племена на полуострова да се борят за власт. Едно от тези племена е Ал Сауд, които успяват да установят контрол и през 1932 г. територията на племето бива призната за кралство Саудитска Арабия.
Едва 6 години по-късно в страната са открити масивни залежи на петрол, което прави кралството изключително богато. С парите от петрола се строят градове, пътища и инфраструктура, а с помощта на "черното злато" се сключва и двустранно изгоден съюз между Саудитска Арабия и САЩ.
Междувременно от другата страна на Червено море друга държава се обособява на световната карта - Иран. Страната също се радва на нефтени залежи и на дори още по-голямо мюсюлманско население. Въпреки това обаче постоянните чужди намеси създават хаос в държавата. От началото на XIX век държавата бива завладявана от Русия и от Великобритания по два пъти.
Иран или Персия, наричан така до 1935 г., е разделен на две зони на влияние - руска на север и британска на юг. Тези две сили се възползват от проблемите, засягащи персийската конституционна революция от 1905-1911 г., от слабостта и корупцията, станали част от управлението на последните императори каджари, за да могат да засилят своето влияние в страната.
Заради военен преврат в Иран, изтикал напред нов шах с политически уклон към Нацистка Германия, през 1941 г. британско-съветската операция "Съгласие" води до нова окупация. Иран сменя шаха си и се задължава да оказва невоенна помощ на двете страни окупаторки.
След края на войната британците се оттеглят, но съветските групи, разположени северозападно от Иран, не само отказват да отстъпят, но и подкрепят бунт, който води до създаването на сепаратистки и просъветски държави в Иранския Азербайджан в края на 1945-а. Става дума за Демократична република Азербайджан и република Махабад. И двете са марионетни съветски правителства. Това отключва нова криза и още нестабилност за държавата от Близкия изток.
През 1953-а година британските и американските разузнавателни служби организират преврат срещу популярния премиер Мохамед Мосадек, който за престоя си на власт успява да стабилизира страната. С падането му от власт шахът Мохамед Реза Пахлави засилва собственото си влияние, прокарвайки множество прозападни секуларистки реформи. Наравно с това обаче се засилва терорът на тайната полиция, както и корупцията в държавните структури.
Така към този момент и двете държави имат икономика базирана на петрола и се радват на подкрепата на Запада. Настроенията сред населенията им обаче са доста различни.
"Шахът в Иран, колкото и могъщ да е, просто няма същия контрол над народа си, нито се радва на същата легитимност и популярност, каквато саудитците изпитват към своите монарси", коментира Полак.
Освен това иранските мюсюлмани се чувстват притиснати от реформите на шаха и в края на 70-те отвръщат с Иранската ислямска революция. След повече от година политически борби между множество различни групи, най-сетне се стига до победа на Ислямската република с водач аятолах Рухолах Хомейни - антизападно настроен религиозен водач, който е идеен ръководител на революцията и който не одобрява секуларистките практики на шаха.
Тогава на практика започва и истинското противопоставяне между двете държави - Иран и Саудитска Арабия. Аятолах Хомейни проповядва срещу секуларистката държава и призовава за разрастване на Ислямската революция и сред другите държави в региона. Крайната цел е духовниците да управляват според шериата.
Аятолах Хомейни
"Иранската революция буквално ужасява управляващите в Саудитска Арабия. Те се страхуват, че аятолахът ще провокира саудитците да въстанат по същия начин, както иранците въстават срещу шаха", обяснява Полак.
Конфликтът придобива и религиозна украса. До този момент саудитците претендират да са водачи на мюсюлманската общност по света, най-вече защото двата най-важни свещени града за Исляма - Мека и Медина, са на тяхна територия. Хомейни обаче твърди, че Ислямската революция, извадила духовниците на преден план, е превърнала Иран в официалния представител на мюсюлманите по света.
Освен това съществува чисто религиозното разделение - преобладаващата част от населението в Саудитска Арабия е сунитско, докато в Иран по-голямата част от мюсюлманите, водени от аятолаха, са шиити. Това разделение има над 1300-годишна история и макар да не е толкова кърваво, колкото разделението в Европа на католици и протестанти, то поставя невидими, но твърди граници между двете религиозни общности. И макар по това време то да не е причина за разделението между Саудитска Арабия и Иран, все пак играе важна роля в него.
Напрежението между двете страни се засилва след доклад на ЦРУ от 1980 г., в който се посочва как Иран се опитва да разпространи ислямската си революция, подпомагайки различни шиитски групировки в Ирак, Афганистан и Саудитска Арабия.
Това предизвиква саудитците да засилят усилията си за изолирането на Иран и техните опити. Страната засилва сътрудничеството си със САЩ и същевременно с това организира анти-иранска коалиция с други кралства от Персийския залив - Gulf Cooperation Council (Съветът за сътрудничество на Персийския залив), в който влизат още Кувейт, Бахрейн, Оман, Катар и Обединените арабски емирства.
През 1980 г. Ирак напада Иран във война, която продължава до 1988 г. Двете страни дават общо над 1 млн. жертви, 1,7 млн. ранени и милиарди долари за военни разходи. Причините за войната са както териториални, така и икономически и идеологически. Сред водещите фактори, които подтикват Саддам Хюсеин, е именно желанието на Иран да изнася религиозната си революция и в другите държави от региона.
Самата война изпада в застой. Въпреки първоначалната офанзива на Ирак, иранците започват контраофанзива, което подтиква Саудитска Арабия да се включи на страната на Саддам Хюсеин с логистична и финансова подкрепа.
За Саудитска Арабия Ирак е от изключителна важност като стена, разделяща ги от Иран - нещо като буферна зона и преграда за един открит конфликт. Затова те подкрепят силите на иракчаните до самия край на войната. Междувременно Иран обвинява саудитците за самата война, което допълнително засилва двустранната вражда.
И така до 2003 г., когато САЩ обръща игралната дъска наопаки с офанзивата си в Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин. Нито Саудитска Арабия, нито Иран имат желание това да се случва, тъй като Ирак е буферът между тях.
"САЩ нямат никаква идея какво правят в Ирак след 2003 г. и правят грешка след грешка, което в крайна сметка води до вакуум в сигурността на региона, превръща страната в провалена държава и праща Ирак в открита гражданска война", смята Полак.
Без силно централно правителство в Багдад, въоръжените милиции по места поемат властта в свои ръце, разделяйки населението. Сунитски и шиитски милиции изведнъж се оказват в открита война като всяка от страните получава подкрепа отвън - сунитите от Саудитска Арабия, шиитите - от Иран. Някои от групировките са откровени радикалисти и ислямисти. А Ирак се превръща в поле на прокси война.
Впоследствие прокси войните се разпростират и в останалата част от региона, сблъсквайки сунитски и шиитски групировки в редица държави. Така в Тунис саудитците подкрепят диктатора Зин ал Абидин бен Али, а иранците дават рамо на протестиращите срещу него. В крайна сметка заради Арабската пролет той пада от власт.
В Бахрейн Иран подкрепя също шиитските протести срещу сунитската кралска династия Ал Халифа, ползваща се с подкрепата на Рияд. Там саудитците дори изпращат войски, които да дойдат в подкрепа на кралството. Тук до смяна на властта не се стигна, но периодичните протести и сблъсъци с властите на шиитската общност продължават да са проблем за Бахрейн.
Рияд и Техеран се включват в прокси сблъсъци също така в Мароко, Либия и Ливан.
Гражданската война в Сирия обаче е най-ясният сблъсък между силите на двете държави. Иранските милиции се включват на страната на режима на Башар Асад заедно с групировката Хизбула. Саудитците от своя страна финансират и помагат на различни сунитски групировки, борещи се да отстранят Асад. Те често са обвинявани, че по този начин финансират и джихадитски организации, давайки предпоставка за основаването на следващата "Ислямска държава" или "Ал Кайда".
Междувременно в Йемен саудитските войски са на терен, подпомагайки централното правителство в борбата му срещу групировката на хутите, които са прокси на Иран.
Колкото повече конфликти има в Близкия изток, толкова по-навътре в борбата си влизат двете държави.
Истината обаче е, че те нямат никакво желание да влизат в директна конфронтация. За сметка на това обаче всяка една гражданска война, подклаждана от тях, само засилва нестабилността на региона, водейки до последствия, които никой не би могъл да предскаже.
И още повече - поставят самата среда в такава дупка на икономически и човешки крах, че на Близкия изток ще му трябват поколения, за да се възстанови.
