Каскада от коментари описва британското решение да напусне институционална Европа като епохално събитие, основно чрез лексиката на бедствието, пише бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър в статия в Wall Street Journal. Въпреки това според него неуспехът може да бъде превърнат във възможност. Ето какво казва още той:
Въздействието на британския вот е толкова значимо, защото емоциите, които отразява, не се ограничават само до Великобритания или дори - Европа. Обществените нагласи към европейските институции (както показват и проучванията на общественото мнение) са сравними в повечето големи страни, особено Франция и Испания.
Мултилатералният подход, основан върху отворените граници и свободното движение на стоки, услуги и хора днес се оспорва все повече и този акт на пряка демокрация, предвиден да потвърди статуквото, всъщност се оказа съкрушителна присъда.
Независимо какво предизвикателство представлява приемането на този израз на обществените настроения, игнорирането на строховете, които той изразява, е път който води към още по-голямо разочарование.
Брекзит е класическа илюстрация на закона на непреднамерените последствия. Британското правителство очакваше вот за оставане, за да приключи веднъж завинаги вътрешните спорове относно Европа, водени от малцинствена група членове на Консервативната партия и от периферни популистки групи.
Много от поддръжниците на кампанията за излизане от ЕС бяха изненадани от своя успех, приемайки като значително по-слаби мащабите на политическата си роля.
Те надделяха, защото визията на Европа, развита през десетилетята, придобива склеротичен характер.
Вътрешните дебати на Европа все повече се концентрират върху структурни противоречния. В този процес визията, която трябва да мотивира жертвоготовност, е отслабена.
Бащите на европейската идея са разбирали значението на своя проект. То е, от една страна, отхвърляне на най-лошите последствия от европейското разделение, особено - травматичните войни, убили десетки милиони европейци само през XX век. От друга обаче то е и потвърждение на ценностите, които са направили Европа велика.
Децата на Бащите на Европа процъфтяваха чрез създаването на националната държава, която от една страна, се бори за превъзходство, но в същото време развива споделена култура. Нейните принципи на демокрация и конституционализъм се разпространяваха по света дори когато уважението към достойнството на индивида е бивало нарушавано чрез колониализма.
Европейската визия се стремеше да запази динамиката, отразена в историческите постижения на Европа, като същевременно смекчи състезанието между страните до 1945 година, което почти доведе до тяхното разрушаване.
В голяма степен днешна Европа е погълната от решаването на структурни проблеми, вместо от осъществяване на целите си. От глобализация до миграция, жертвоготовността е отслабена. По-добро бъдеще обаче не може да бъде достигнато без жертви в настоящето. Общество, което не е склонно да приеме тази истина, забавя развитието си и в течение на десетилетията, изяжда същността си.
Неизбежно се появява пропаст между институциите и техните задължения, което води до увеличаване на популисткия натиск. Най-голямото предизвикателство пред ЕС не е неговото управление, а са неговите основни цели. Свят, в който катаклизми, основани на несъвместими ценности, обхващат континентите, има остра нужда от общa проява на въображение от страна на Европа и атлантическите й партньори.
Европейските лидери днес са изправени пред неочаквано предизвикателство. Съгласно условията на своя устав, ЕС е длъжен да преговаря с основен свой член над условията на оттеглянето му. Великобритания ще иска да запази широките си връзки с Европа, докато отхвърля или отслабва ограниченията на много от нейните законодателни и бюрократични изисквания. Лидерите на ЕС имат почти противоположни подбуди.
Те не искат да наградят британския вот за напускане, дарявайки на страната по-добри условия от тези, на които се е радвала като пълноправен член на съюза. Следователно е вероятно при преговорите ЕС да заеме позиция с наказателен елемент.
Много от нас, които са израснали с визията на европейското единство и са й се възхищавали, се надяват, че ЕС ще надмогне себе си, като ще изрази своята същност не в санкциониране на непокорния, а чрез преговори по начин, който възстановява перспективите на съюза. ЕС не трябва да третира Великобритания като избягал затворник, а като потенциален съотечественик.
Наказването на Обединеното кралство няма да реши проблема как да работим с обща валута в отсъствието на обща фискална политика между държави с коренно различни икономически възможности, нито ще отговори на въпроса как да се дефинира съюз, чиято способност да постигне общи политически стратегии изостава зад икономическия и административния му капацитет.
По същия начин Великобритания трябва да сложи на преден план концепцията за автономност, за която народът й гласува, по начин, който да допуска и добро сътрудничество. Великобритания и Европа заедно трябва да обмислят как могат да се върнат, поне от части, към своята историческа роля на ваятели на международния ред.
В последните десетилетия Европа зае ролята на мека сила. Когато обаче е обсадена, както днес, по всички фронтове от размирици и миграция, Европа, включително и Великобритания, може да избегне превръщането си в жертва на обстоятелствата само ако възприеме по-активна роля.
Тези перспективи все още не могат да бъдат обсъдени на геополитическо ниво, но европейските лидери трябва да бъдат способни да формират дискретни и благоразумни дискусионни панели, в които да ги изследват. По този начин вотът за напускане на ЕС може да послужи като катарзис.
Щатите насърчават Европейския съюз от създаването, но имаха трудности в това да се пригодят към постиженията, които последваха. Когато европейската идея беше поставена от Жан Моне в края на Втората световна война и беше развита от плана Маршал, САЩ имаше незаменим принос към международната сигурност и икономически прогрес. Като се има предвид възстановяването на съвременна Европа, ролята на Америка трябва да бъде редефинирана в нов вид лидерство, което се движи от доминация към убеждаване.
Начинът, по който администрацията на САЩ и други защитници на вота за оставане в ЕС и така само подсилиха гласуването на Брекзит е илюстрация на тази позиция. Заплахата, че без подкрепата на Европа, една самотна Великобритания ще бъде изместена на края на опашката при преговори с Вашингтон, преобърна историческите последователност на отношенията между двете страни.
„Специалната връзка" между тях е вградена в основите на Америка, в общия език и в сравнимите системи на политически ценности, подсилени от воденето на общи войни. Идеята, на специалната връзка беше формулирана от Уинстън Чърчил не като отхвърляне на многостранния свят, а като гаранция за неговите ценности в тежките времена след Втората световна война.
Тази специална връзка е необходима и на Атлантическия свят, за да преодолее настоящата си криза. Разединена Европа може да потъне в безплодна пасивност, която да разсъхне цялото атлантическо партньорство, което е едно от най-големите постижения на последния век.
Великобритания, независимо какъв достоен за уважение правен статус установи в Европа, е основен елемент от този проект. Нейните история и емоции са атлантически. Нейните настоящи нужди изискват връзка и с Европа. Днешният световен ред се основава на концепции, родени на британските острови, пренесени от Европа по света и пуснали дълбоки корени в Северна Америка. Водещата роля на САЩ в съживяването на съвременния ред е наложителна.
Вотът за Брекзит отприщи тревогите на два континента и на всички, които зависят от стабилността, която техният съюз осигурява. Необходимото възстановяване на доверието няма да дойде чрез взаимни обвинения. За да се вдъхне увереност на света, Европа и Америка трябва да демонстрират увереност в себе си.
Може ама няма.