Без съмнение това бяха най-напрегнатите избори в скорошната история на Турция. Много хора дадоха своя глас не за да изберат представители в парламента, а за да решат бъдещето на режима. Досега нямаше толкова заплетени избори.
Досега нямаше толкова натиск върху избирателите, за да вземат съдбовно решение. Основната причина за това е единствено и само Реджеп Тайип Ердоган.
Президентът беше решен да замени демократичната процедура за парламентарните избор с изцяло мажоритарен вот - за или против самия себе си. Целта беше Ердоган да поеме пътя към пълната власт. Неговата Партия на справедливостта и развитието (ПРС) трябваше да постигне пълно мнозинство в Меджлиса, за да прокара поправка в конституцията, за да отмени парламентарната система и да я замени с президентска република.
В последно време Ердоган заложи на силна кампания, с която да пропагандира нуждата от президентски модел в Турция. Но никой така и не разбра със сигурност докъде щяха да стигат правомощията на държавния глава, рекламирани настоятелно от самия Ердоган.
Ясно беше, че Турция, в неговите представи, отиваше по-скоро към руския модел на самодържавие, отколкото към американската демокрация.
Като писател, жена, демократ и защитник на правата на жените, аз не искам никой в Турция да придобива повече власт. Защото който и да е този човек, той ще иска да налага още повече и повече контрол. За ПРС това никога не е достатъчно. Разделението на властите беше загърбено, върховенството на закона - пренебрегнато, медийната свобода - застрашена. Всичко това се извърши в името на консолидацията на властта в ръцете на същата група хора, година след година.
Не съм сигурна, че ако управляваше друга партия за толкова дълго време, нещата нямаше да стигнат дотук.
Не съм убедена, че щеше да е различно. Ето защо смятам, че по-важно за устойчивостта на турската демокрация не е кой управлява, а да има свобода на словото, разделение на властите и гражданско общество.
Една от най-големите иронии в Турция е, че кюрдите, някога отписвани от елита като назадничава култура, вече са прогресивна сила.
Днес много турски либерали, демократи, интелектуалци, кемалисти и привърженици на светската държава са щастливи, че кюрдите съществуват. Това е огромна промяна в мисленето.
Прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН) изигра ключова роля в този процес, по-специално съпредседателят й Селяхатин Демирташ. Неговата харизма и предизборна кампания, насочена към всички граждани на Турция, превърна малката регионална партия от Диарбекир в национален фактор.
ДПН спечели 13 на сто от гласовете, или 80 мандата в Меджлиса - турския парламент, който се състои от 550 депутати. Демирташ говори не само за правата на кюрдите, а за турците, арменците, алевиите, жените и хомосексуалните - успя да вдигне общ покрил за гласовете на много недоволните.
ДПН има най-висок процент жени в кандидат-депутатските си листи, ръководи се не от един човек, а от двама - мъж и жена, един нов модел на споделено лидерство, който се прилага на национално, регионално и местно ниво.
Няма съмнение, че Демирташ увлече гласоподаватели на другите опозиционни на Ердоган партии, на основната от тях - Републиканската народна партия, и дори от националистическата партия. Много хора гласуваха да ДПН, само защото искаха кюрдите да получат представителство в законодателния орган.
Пред 1980 г. режимът на военната хунта наложи праг от 10 на сто, който е валиден и сега, именно за да ограничи присъствието на кюрдска партия в Меджлиса.
Демирташ обаче успя, залагайки на позитивно отношение към многообразието, към включването на избиратели от различни слоеве на обществото, към демокрацията като цяло. И това е нещо забележително.
Да се надяваме, че той няма да загуби тези ценности в ежедневната въртележка на политиката - нито Демократичната партия на народите. Да, има по-радикални настроения в самата нея, както има хардлайнери в останалите партии.
Турция достатъчно страда от войнствената мъжественост в политиката, от екстремистки и недемократични режими.
Същевременно страната се намира в неспокоен регион. Въпреки всички недостатъци, все пак Турция има достатъчно демократичен опит, достатъчно секуларизъм, който да може да се поднови.
Ще има коалиционно правителство, а това означава и много несигурност. Оттук нататък обаче има и едно облекчение, включително за тези верни избиратели на ПРС, които не искаха да гледат как Ердоган получава още и още власт.
