Свикнали сме обикновено да смятаме САЩ за основния фактор, когато говорим за израело-палестинския мирен процес. Същото важи и в по-широк план за целия регион на Близкия изток, където в продължение на дълги години след края на Студената война, именно Вашингтон играеше ролята на основен балансьор на силите.
Изглежда обаче, че ситуацията се променя, а един друг голям играч започва да привлича все повече приятели за сметка на САЩ и проявява все по-големи амбиции за влияние.
Традиционно Китай винаги е била държава, която е избягвала ангажиране с усилия за разрешаване на международни конфликти, стига те да не засягат пряко собствените икономически интереси. Дори в Ирак, който от години е ключов доставчик на петрол за Китай, Пекин не направи особено много по време на конфликта с "Ислямска държава".
Явно с тази политика на неутралитет вече е свършено. Китай навлиза все по-надълбоко в политиката на Близкия изток, превръщайки региона в поредното поле за сблъсък на интереси със САЩ.
Засилването на конкуренцията между тях все повече ще се усеща върху трети страни, които от своя страна все повече ще опитват да извличат дивиденти за себе си.
Последният пример е с президента на Палестинската автономия. В момента той е на официално четиридневно посещение в Пекин, където ще се срещне с китайския президент Си Дзинпин и министър-председателя Ли Цян.
Абас не за първи път е в Китай, но посещава страната за първи път от дълго време насам и в контекста на това, че все още не се е срещал с американския президент Джо Байдън, откакто последният влезе в Белия дом в началото на 2021 г.
Палестинският лидер много вероятно търси алтернативни опции за подкрепа, след като воденият от САЩ и ООН мирен процес е в задънена улица от 2014 г. насам, когато са и последните директни разговори с Израел.
Текущото посещение на Абас е резултат от негова предишна среща със Си по време на първата среща на върха между лидерите на Китай и 22 държави от Арабската лига и Съвета за сътрудничество в Персийския залив, която се проведе в Саудитска Арабия миналия декември.
Там китайският лидер пое ангажимент да "работи за ранно, справедливо и трайно решение на палестинския въпрос". Думите му са повторени през април, когато външният министър в Пекин Цин Ган е говори по телефона със своите израелски и палестински колеги.
Китайската инициативност съвсем не идва изневиделица в случая.
Пекин вече съумя успешно да посредничи между двата ожесточени регионални съперника Иран и Саудитска Арабия, които през април възстановиха официалните дипломатически контакти помежду си и се ангажираха за съвместни действия в областта на сигурността, икономиката, науката и културата.
Всичко това идва в момент, когато влиянието на САЩ в района намалява заради дългосрочната тенденция за преориентиране на стратегическия център на американската външна политика от Близкия изток в посока Източна Азия и глобалното съревнование с Китай.
Това доведе до влошаване на отношенията с редица партньори - най-вече Саудитска Арабия - които пък започнаха да се чувстват достатъчно уверени и силни, така че да не съгласуват стриктно действията си с Вашингтон.
Логично е подобен политически вакуум да се запълни от някого.
Получава се точно обратния ефект на това, което целят администрациите в Белия дом от втория мандат на Обама насам - вместо битката с Китай да се води в Далечния изток, тя се пренася в Близкия. А там вече старите партньори са загубили доверие в САЩ заради редица провали и неуспехи.
Разбира се Китай вече има основа, върху която да стъпи.
Пекин е от дълго време търговски партньор на Саудитска Арабия и Иран и е най-големият им клиент за петрол. През последните години тези отношения допълнително се затвърдиха с едно 25-годишно споразумение за сътрудничество с Иран и едно всеобхватно споразумение за стратегическо партньорство със Саудитска Арабия.
Последното се допълва от завършилата преди дни китайско-саудитска бизнес конференция, където са подписани над 30 двустранни споразумения на стойност повече от 10 милиарда долара.
В по-широк план Близкия изток има свое запазено място в грандиозната икономическа инициатива на Пекин - "Един пояс, един път", чиято цел е да свърже Азия с Европа и Африка чрез финансирани от Китай мрежи от пристанища, железопътни линии, магистрали и други инфраструктурни проекти.
Според оценки на Комитета по външни отношения в американската долна камара на Конгреса между 2005 и 2022 г. Китай е инвестирал общо 273 милиарда долара в Близкия изток и Северна Африка, като акцентът е върху партньорството с Иран, Саудитска Арабия, Египет, ОАЕ, Алжир, Ирак, Йодания, Кувейт, Мароко, Оман, Катар, Кувейт и Турция.
Близо половината от всички средства са инвестирани в областта на енергетиката, но се договарят и голям брой оръжейни и технологични сделки. Тук сериозна роля има технологичният гигант Huawei, който има договори за създаване на 5G мрежи в общо 12 страни от региона.
С подобен потенциал трудно може да не се опитваш да упражняваш влияние.
Китай действа в Близкия изток с репутацията на един неутрален търговски партньор без претенциите да се е бъркал във вътрешните дела на всяка държава. В същото време няма и каквито и да е ценностни изисквания за спазване на човешки права, които никога не са били особено удобни за местните политически лидери.
Тоест - те не виждат някаква заплаха от санкции, ако решат да се отърват от някой политически дисидент, просто защото същото се случва и в Китай.
Все пак президентът Си няма интерес страната му да заменя изцяло Съединените щати като балансьор на силите в Близкия изток. За какво му е да повтаря същите грешки?
Всъщност колкото повече Вашингтон се проваля в тази си роля, толкова повече вакууми ще се отварят, а режимът в Пекин ще се опитва да се вмъкне в тях, освободен от идеалистични скрупули и без да поема отговорности, които отиват отвъд собствения интерес.
