"Най-мащабната дипломатическа инициатива между Китай и арабския свят."
Така бе определено тридневното посещение на китайския президент Си Дзинпин в Саудитска Арабия, където той се видя с лидерите на 20 държави от Близкия изток и Северна Африка.
Подобно нещо не се бе случвало на толкова високо ниво от почти две десетилетия и логично кулминира в редица споразумения.
Без съмнение най-ярко изпъкна сътрудничеството между Пекин и Рияд, което се задълбочава, преминава на друго ниво и повдига немалко въпроси.
Това се случва в контраст с отношенията между САЩ и Саудитска Арабия, които осезаемо се влошиха от влизането на Джо Байдън в Белия дом в началото на миналата година. Хладната атмосфера при визитата на американския президент през лятото бе повече от видимо доказателство за намаленото доверие между двата стратегически съюзника.
Ситуацията дори стана по-лоша, когато в началото на октомври доминираната от Саудитска Арабия и Русия ОПЕК+ взе решение да намали производството на петрол, за да повиши цените на световния пазар в действие, което Вашингтон възприе като подкрепа за Москва на фона на войната в Украйна.
В този контекст президентът Си пристигна в Саудитска Арабия в средата на миналата седмица, където бе посрещнат с изключително пищна церемония, видя се с престолонаследника на кралството Мохамед бин Салман, а двамата накрая подпечатаха 34 споразумения на стойност десетки милиарди долари.
Те обхващат сектори в областта на петролната индустрия, зелената енергия, информационните технологии, облачните услуги, транспорта, логистиката, медицинската индустрия и строителството.
Тук влиза и отделен меморандум с Huawei за изграждане на телекомуникационна инфраструктура и 5G мрежа, което е още един конфликтен момент с Вашингтон заради американските санкции срещу китайския технологичен гигант.
Досега отношенията между Китай и Саудитска Арабия се основаваха най-вече на сътрудничеството в областта на петролната и химическата индустрия. Само за първите 10 месеца от настоящата година кралството е изнесло по 1,77 милиона барела суров петрол дневно, което представлява 18% дял от целия китайски внос на суровината.
През 2021 г. двустранната търговия достига 87 милиарда долара, като 95% от нея е под формата на "черно злато", пластмаса и други химически продукти.
Ситуацията е подобна вече десетилетие, през което Саудитска Арабия се превърна в основен износител на петрол за Китай, заемайки челно място пред Русия и Ирак.
Очевидно президентът Си се опитва да диверсифицира отношенията с Рияд и търси начин да разшири сътрудничеството в други области отвъд петролната и химическата индустрия.
С новите споразумения кралството ще заеме важно място в грандиозната инициатива "Един пояс, един път", която цели да обвърже трайно в икономическо и търговско отношение Източна Азия с Европа, Близкия изток и Африка.
От друга страна новото измерение на сътрудничеството с Китай ще допринесе към саудитската "Визия 2030", чиято идея е да намали зависимостта на местната икономика от износа на петрол и да превърне страната в регионален финансов, икономически, туристически и технологичен хъб.
Неслучайно част от китайските инвестиции ще бъдат насочени към строежа на свръхтехнологичния град НЕОМ на стойност 500 милиарда долара, както и към гигантския инфраструктурен проект за развитие на туризма по брега на Червено море.
Така че е съвсем логично да се повдигне въпроса дали наистина Китай може да заеме мястото на САЩ като стратегически партньор на една от водещите сили в Близкия изток.
По-скоро не, а причините са няколко.
На първо място Саудитска Арабия и САЩ са изключително свързани в областта на сигурността и отбраната. За период от по-малко от две десетилетия след 2003 г. са осъществени оръжейни сделки за близо 18 милиарда долара, а почти цялата военновъздушна сила на кралството зависи от американска поддръжка.
Освен това двете страни споделят общи цели в борбата с радикалния джихадизъм, наред с дълготрайна и устойчива враждебност към Иран, въпреки опитите на администрацията на Байдън да вдъхне нов живот на ядрената сделка от 2015 г., която би премахнала икономическите санкции срещу ислямската република.
Тук на преден план излизат и отношенията по оста Пекин-Техеран. Те отлично се изразяват от 25-годишното стратегическо споразумение от миналата година, което предвижда десетки милиарди долари китайски инвестиции в иранска стратегическа и енергийна инфраструктура в замяна на преференциални цени при търговията с петрол.
Различни данни показват, че това е довело до рязък скок на доставките, а към пролетта на тази година те са се повишили до рекордни нива, надхвърляйки своя пик от 2017 г., когато не са били обект на западни санкции.
Затова от гледна точка на Китай няма особено значение дали ядрената сделка ще се осъществи, или не. Важното е по един или друг начин винаги да има достъп до възможно най-много енергийни източници на изгодна цена, за да може да подхранва растежа на икономиката си и да поддържа външнополитическите и икономическите си инициативи.
Разгледано от тази перспектива Си Дзинпин показва типична за един тоталитарен лидер прагматичност и опортюнизъм, така че да извлече най-много за себе си от хаотичните отношения на държавите в Близкия изток.
Той няма интерес страната му да заменя Съединените щати като балансьор на силите в Близкия изток. Даже напротив - колкото повече Вашингтон се проваля в тази си роля, толкова повече вакууми ще се отварят, а режимът в Пекин ще се опитва да се вмъкне в тях, освободен от идеалистични скрупули и без да поема отговорности, които отиват отвъд собствения интерес.
Подобно нещо все пак изисква поддържане на труден баланс и сравнително добри отношения с Иран и големите износители на природни ресурси от Арабската лига като Саудитска Арабия, Ирак, Катар, Кувейт и OAE.
Очевидно политиката на Китай да бъде еднакво близо до всички в икономическо отношение и еднакво далеч във всяко друго засега се получава добре.
