Още от дълбока древност контролът върху океаните и морските търговски маршрути по света винаги е представлявал един от ключовете към силата на някои от могъщите държави в историята. От древен Рим и гръцките полиси, през средновековен Китай, до Британската империя - всички те са разчитали на своите търговски и военни флот, за да наложат своето превъзходство.
И в момента все още е така, като военноморските сили на САЩ представляват символ на американската мощ и важен инструмент за проектиране на сила в световен мащаб.
Това обаче може да се промени, тъй като един стар играч отново се завръща на полето.
Данни от доклад на експерти от американските ВМС, морската пехота и бреговата охрана показват, че в рамките на две десетилетия между 2000 и 2020 г. китайският флот се е утроил.
В подобен дух са и оценките на базирания в Лондон Международен институт за стратегически изследвания, според който между 2014 и 2019 г. китайските ВМС пускат на вода плавателни съдове с общ тонаж по-голям от този на целия британски флот.
Нещата дори отиват по-далеч, тъй като в годишния си доклад към Конгреса за 2020 г. Пентагонът смята, че САЩ вече са на второ място в света по брой бойни кораби след Китай.
Тенденция, която се задълбочава и заплашва осезаемо американското превъзходство по море.
Информациите на Пентагона показват, че към края на миналата година Пекин разполага с около 350 военни плавателни съда, което включва 52 ядрени и дизелови подводници и над 130 основни кораба. За сравнение по същото време американският флот има общо 293 плавателни съда, които обаче превъзхождат като общ тонаж китайския флот.
Особено впечатление прави програмата за тежки самолетоносачи, като Пекин очевидно залага на тях като важна част от своята стратегия за надмощие. Те значително ще увеличат опциите пред флота и възможностите му да проектира сила извън обсега на китайската акваториална зона.
В момента активни са два кораба от подобен тип - 65 000-тонният самолетоносач от клас "Адмирал Кузнецов" "Ляонин", както и "Шандун" - подобрена и по-голяма версия с катапултна система за излитане и увеличен капацитет за обслужване на самолети.
До няколко години ще бъде готов и самолетоносач тип 003 с конвенционално задвижване, а в напреднал етап на проектиране е и един самолетоносач, за който се предполага, че ще бъде ядрен.
Защо обаче Китай има нужда от тях и влага толкова много усилия в разширението на своите военноморски сили?
Отговорът е съвсем прост - влияние.
През последното десетилетие Пекин въведе в ход една от най-мащабните икономически инициативи в човешката история - "Един пояс, един път", чиято цел е да обвърже трайно Китай с над 60 държави от Азия, Африка и Европа.
Всичко това означава мащабни инфраструктурни инвестиции за трилиони долари, а съществена роля в нея има т.нар. "Морски път на коприната". Неговата идея е насърчаване на сътрудничеството чрез инвестиции в морските маршрути, които преминават през Югоизточна Азия и Индийския океан, достигайки до Източна Африка, Близкия Изток и Средиземноморието.
Крайната цел при успех на грандиозния проект в дългосрочен план би била превръщането на Евразия в доминирано от Пекин икономическо и търговско пространство, даващо възможност на Китай да задмине Европейския съюз и САЩ като водещи политически и икономически глобални сили.
Именно тук някъде се явява и необходимостта за защита на всички тези инвестиции и интереси.
През последните 20 години стана актуална теорията за "китайската перлена огърлица". Тя се свързва най-вече с икономическата и търговска експанзия на Пекин и нуждата от геостратегическо подсигуряване на морските маршрути и стратегическите точки по тях.
Всяка една "перла" представлява конкретен пристанищен проект по крайбрежието на Индийския океан, а тяхното свързване би създало верига от хъбове, служещи както като икономически центрове, така и като потенциални военни и разузнавателни пунктове за китайската армия и флот.
Така от най-верния съюзник Северна Корея през Камбоджа, Мианмар, Бангладеш, Шри Ланка, Малдивите, Пакистан и още 11 африкански страни, където Китай управлява дълбоководни пристанища, Пекин влага ресурси в опитите за директен достъп до влияние. Това се случва чрез инвестиции или пряк контрол върху ключови пристанища, летища или инфраструктура, както и чрез насърчаване на по-силни политически и дипломатически отношения.
Ако към това се прибави и разширението и модернизацията на флота, налице се получава една многокомпонетна стратегия за трайно придобиване на морско превъзходство.
В този смисъл от 2017 г. насам Китай използва военно пристанище със самолетна писта в Джибути, стратегически разположени в близост до ключовия проток Баб ел-Мандеб.
В Камбоджа пък се предполага, че местното правителство, в разрез с конституцията и международните спогодби, тайно е отдало на китайския флот част от военноморската база Реам.
Крайъгълен камък в цялата стратегия на Китай представлява контролът върху Южнокитайско море.
То е един от най-натоварените търговски маршрути на планетата и най-краткият възможен път между Тихия и Индийския океани. През него се достига и до девет от десетте най-големи търговски пристанища в света (седем от тях се намират в Китай).
Именно по тази причина Пекин опитва да наложи своите териториални претенции спрямо по-голямата част от Южнокитайско море чрез агресивната експанзия, включваща изграждане на изкуствени острови, строеж на летища и военни инсталации, както и налагането на политически и икономически натиск, които поставят Китай в открита конфронтация с останалите държави в региона.
В момента китайският флот е насочил усилията си преди всичко към Южнокитайско море и притискане на местните сили Япония, Австралия, Виетнам, Малайзия, Индонезия и Филипините, както и за контриране на американското влияние. Засега текущият оперативен капацитет не е достатъчен за нещо повече.
Регионалните конфликти обаче показват глобални амбиции.
Безпрецедентното разширение на флота представлява хвърлена ръкавица към САЩ. Макар и то да е все още по-скоро предимно количествено, тенденциите сочат че в близките 15-20 години американските самолетоносачи в световния океан ще срещнат сериозна конкуренция.
А това вече е предизвикателство, на което Вашингтон ще трябва да отговори, ако държи да запази статута си на свръхсила.
