В света на завръщащите се наемнически армии новата книга на Руслан Трад* и Кирил Аврамов** "Руските невидими армии" (изд. "Сиела") открехва вратата към този съвсем реален, но почти напълно скрит от нас свят. Огромни договори, игри на политическо влияние и промяна в самото водене на война. В книгата двамата автори се фокусират не само върху ролята на Кремъл върху тези процеси, но и върху това защо и как се завръщат наемниците, като също така дават поглед върху това как държавите трябва да се адаптират към новите реалности.
В специален анализа за Webcafe единият от авторите на книгата - Руслан Трад - описва детайлно този нов генезис на наемническите армии, като представя разликата между западния и руския модел на работа.
***
Какво разбираме днес, когато чуем за наемници? За президента на Мозамбик думата има само едно значение и е готов да плати много, за да се сдобие с наемническа сила.
Филипе Нюси има два проблема - размириците в проблемния, но богат на ресурси район Кабо Делгадо, и джихадистите, които се възползват от това. За да се справи с нарастващата заплаха, лидерът на Мозамбик отправя оферта към редица частни компании.
Той избира руската "Вагнер", които заявяват, че ще си свършат работата бързо. Планът обаче не проработва - няколко души от "Вагнер" са убити при засади в райони, напълно непознати за руснаците. На тяхно място правителството на Мозамбик наема компанията DAG, ръководена от южноафриканския полковник Лионел Дик.
Дик служи в армията на превърналата се в Зимбабве в ръководена от бялата колониална класа някогашна република Родезия и има значим опит във воденето на асиметрични бойни действия. Иронията е, че през 1970-те армията на Родезия, в която участва и Лионел Дик, атакува Мозамбик и зимбабвийските партизански бази, които партията на Филипе Нюси подслонява. Времената се променят.
Африка е новото (старо) поле за експерименти във военната индустрия и именно там можем да видим как би изглеждало воденето на военни действия в близкото бъдеще.
Войната е същата - но воденето на война се променя. Въпреки че по силата на редица договори ООН забранява наемническата сила, това се променя малко по малко. Данните показват, че в Африка има повече наемници откъдето и да е другаде по света. Някои от тях датират от колониалното време като Родезия и са известни с бруталните си действия, които прехвърлят в Ирак и Афганистан, наети по-късно от американското правителство.
В годините, когато много от африканските държави получават независимост, наемниците подкрепят сепаратистки движения и участват в извършване на преврати.
Известният изследовател и бивш наемник, Шон Макфейт, разказва за годините, когато участва в подпомагане на правителствените милиции в Либерия и други африкански страни, когато е само на двадесет. Той не е единствен - редица младежи се записват през 1990-те в частни компании, за да финансират университетското си образование.
Както казва Макфейт, преподавателите не са си представяли, че докато студентите им официално са в кампуса, те са тренирали милиции в Ботсвана. Наемници и бивши морски пехотинци се сражават в Катанга, когато се опитва да се отцепи от Конго в началото на 1960-те и в Биафра, където сепаратистите водят движение за независимост от Нигерия. През 2004 бившият офицер в британските специални части, Саймън Ман, опитва да извърши преврат в Екваториална Гвинея.
В миналото западните правителства гледаха с половин око върху активността на наемническите компании, когато обслужват икономическите им интереси. Днес Русия заема все по-водеща позиция в тази сфера, като Кремъл все по-често използва наемници за разширяване на влиянието си.
По-голямата част от дейността на тези наемници минава през компанията "Вагнер", чиито основен спонсор - Евгений Пригожин, е един от близките до Путин хора. Малко след като президента на Мозамбик се среща с руския президент, "Вагнер" получава договор за охрана на газовите залежи. Мозамбик в момента развива най-мащабния енергиен проект в Африка.
С политическата и икономическа инвазия на Русия в Европа, Близкия изток и кибер пространството, не е изненада, че присъствието на Москва в Африка не се забелязваше много до началото на 2019 г. Това се промени.
Много от действията на Русия в Африка са отражение на желанието на руската външна политика под ръководството на Владимир Путин и неговото желание страната да възстанови някогашното си място сред суперсилите.
На първо време, има геополитическо измерение. В Африка се намират 25% от държавите в света. Русия не е първата страна, която се опитва да създаде политически блок, който да обслужва интересите й в ООН и други международни институции. В тази връзка, африканският континент предлага отлични възможности за разгръщане на глобални "активни мероприятия", които позволяват на Москва да се завърне в своите бивши сфери на влияние.
Тя същевременно развива и геоикономическата си стратегия за достъп до ценни минерални ресурси в страни, раздирани от вътрешни конфликти и нестабилност, и за експорт на готова продукция и преди всичко оръжейни системи.
Фокусът върху африканските страни не е никак случаен, тъй като Москва след анексията на Крим, с оглед на наложената политическа и икономическа изолация, трябва внимателно да разпределя своите ресурси и международни ангажименти.
В тази връзка, въпреки руската външнополитическа доктрина от 2016 г., където Африка е на последно място сред приоритетите, с оглед на динамиката на събитията и ожесточената конкуренция със Запада и търсенето на паритет с Изтока, Москва е принудена да търси съюзници.
Именно в процеса на възстановяването на стари връзки от съветско време и установяването на нови, инструментите, предлагани от сектора на частните военни компании, ще се окажат с висок капацитет за полезно действие, тъй като се вписват идеално в предлагания от Русия "пакет услуги".
Пакет, който включва: продажби на оръжие; изпращане на военни съветници, ангажирани с обучението на редовните въоръжени сили и паравоенни групировки за водене на анти-партизански войни и потушаване на бунтове в държавите "клиенти", в комбинация с персонална охрана за политическия елит; както и предоставяне на "политтехнолози", които да се грижат за укрепването на нестабилната им власт.
Вагнер участва в полза на няколко африкански режими. В Судан, компанията охранява сваления през 2019 след протести дългогодишен диктатор Омар ал Башир.
През 2018 стотици бойци на Вагнер пристигат в Централноафриканската република, за да охраняват диамантени мини, да тренират местната армия и да охраняват президента Фаустин Туадера, чиято реална власт не излиза далеч от столицата. В Гвинея, където руският алуминиев гигант "Русал" има сериозно участие, "Вагнер" се присъединяват към президента Алфа Конде, който се разправи кърваво с протестите срещу новата конституция, позволяваща му да остане за трети мандат.
В Либия, въпреки ембаргото на ООН, "Вагнер" разположи 1200 души в подкрепа на бунтовническите сили на генерал Халифа Хафтар, който близо година обсаждаше столицата Триполи. През май сателитни изображения показаха, че самолети на руските военновъздушни сили подкрепят директно "Вагнер".
Въпреки това, Либия се очерта като провал за наемническата компания, след като подкрепените от Турция либийски правителствени сили успяха да обърнат офанзивата на Хафтар. След себе си, генералът остави няколко масови гроба със стотици тела, открити от частите на Триполи в град Тархуна. В други район като Бани Уалид има свидетелства за извършване на мъчения в щаба на Вагнер.
Частните компании обикновено заявяват, че запълват дупки в сигурността, които биха довели до хаос. В Централноафриканската република, например, Франция изтегли голяма част от силите си през 2016 г., оставяйки части на ООН и малка европейска мисия, която не успява да се справи с налагането на ред.
"Вагнер" идва точно навреме. През 2015 в североизточната част на Нигерия се появява южноафриканската фирма STTEP, която тренира местните сили в битката им срещу джихадистите от Боко Харам. Техният договор беше прекъснат от президента Мухамаду Бухари, който смята, че правителствените сили трябва да се справят сами - впоследствие те се провалят.
Наемниците - и Русия осъзнава това много добре - имат няколко основни предимства.
Първо, те дават възможност за отричане. Използвайки ги, правителства като руското могат да спонсорират военни действия навън, докато претендират, че не са замесени. Второ, те са ефективни, опитни и мобилни. Трето, те са по-евтини от поддържането на редовна армия. Войниците получават пожизнени пенсии, докато наемниците се издържат от договори. Те са също така на по-добра цена, отколкото скъпото тежко оръжие, което правителствата внасят.
Понякога западни правителства като Великобритания подпомагат наемнически компании, за да предоставят военна сила на изгодни за тях лидери в Азия или Африка. Русия го прави директно с връзка между близките до Путин бизнесмени и теоретиците на руската външна политика. В руския модел, границите между частни и държавни интереси се размиват категорично.
Наемниците са тук и ще останат за дълго. Компании като OAM, ръководена от друг родезиец - Джон Гартнър - оперират в най-малко осемнадесет африкански държави.
Макар и на хартия да застава срещу използването на наемници, ООН също смекчава тона. Вече има кодекс, който се отнася до работата на наемници и според когото ООН наема подобни сили за логистика, отстраняване на мини и обучение на местните сили за сигурност.
Повечето от западните компании вече са приели някои от нормите на ООН в своите собствени договори и наемниците се задължават да действат според тях - като например забрана за атаки по цивилни.
Руските наемници, от друга страна, не са приели подобни клаузи в договорите си. Нещо повече - те продължават да не съществуват официално, тъй като руските закони ги забраняват. Както показват примерите от Африка, Сирия и Либия, тези компании са не само реални, но и налагат успешно външната политика на Путин в районите, където Кремъл има директни интереси.
Показателен за този нов модел е случаят с Кирил Шадрин, който разглеждаме по време на проучванията си около наемническите компании. През 2015 година, той е лоялен руски войник. Малко по-късно, той вече е "доброволец" в Донбас, а през 2017 г. се появява в Сирия, където се сражава в сирийски паравоенна про-правителствена група под надзора на сирийското разузнаване.
В конфликтните зони по света в момента има редица случаи като този на Шадрин - руски войници, заемащи сивата зона между армията, наемничеството и невидимите за обществеността операции.
Въпреки че наемната сила не е новост за руската история, днешните компании са с различно приложение. Експанзионистичният апетит към руската външна политика в Близкия изток и военното участие навън като цяло, съчетан с лобистки натиск от страна на силните в петролния и газовия сектор, създават днешната ситуация. Друг движещ фактор разбирането на Кремъл за гъвкавостта на наемническите компании в хода на хибридната война.
Все повече държави виждат това развитие и руския пример. Турция, Пакистан, Филипините са само част от примерите, които могат да бъдат посочени. Сърбия и Черна гора са сред най-големите "износители" на наемници, като в Белград се обмисля възможността за "руски модел" на използване на подобна сила.
Вероятно в бъдеще това ще е един от доходоносните начини за една държавна хазна да бъде запълнена. Гласове за засилване на подобна активна се чуват дори в България, където има редица бивши военни, участвали по няколко пъти в мисии в Афганистан, Ирак и Косово.
*Руслан Трад е журналист и анализатор на свободна практика с опит от над десет години в анализа и отразяването на регионалните проблеми в Близкия изток и Северна Африка, Сахел и Турция; съосновател на военния журнал De Re Militari и автор на книгата за сирийската гражданска война, "Убийството на една революция" ("Сиела", 2017).
**Д-р Кирил Аврамов е част от екипа на проекта Intelligence Studies Project и изследовател в CREEES в Университета на Тексас в Остин. Той е преподавател по политически науки и бивш заместник-ректор на НБУ.
