Когато говорим за Организацията на обединените нации (ООН), често сме свикнали да я възприемаме като един от най-високите авторитети в международните отношения - глобална структура, чиято основна цел е да бъде опазена международната сигурност.
За съжаление обаче, виждайки какво се случва в Украйна в момента, трудно можем да си представим, че ООН наистина може да спомогне ефективно за постигането на мир.
Това стана ясно още на 24 февруари, когато Русия блокира с вето резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Въпросната резолюция щеше да изиска от Москва незабавно да спре атаката си срещу Украйна и да изтегли всички свои сили. На 2 март пък Общото събрание на ООН прие решение, в което осъжда действията на Русия със 141 гласа "за", 34 "въздържал се" и 5 "против".
Москва получи подкрепата единствено на Беларус, Северна Корея, Еритрея и Сирия и мълчаливото съгласие на още 34 държави. Само че дори и всички членове заедно да бяха застанали решително срещу Русия в това гласуване, едва ли щеше да има някакво значение за това, което се случва в Украйна.
Войната там в момента просто подчертава още повече дълготрайната тенденция за спад на ролята на ООН като средство за поддържане на международния мир и сигурност.
До голяма степен може да се каже, че това се дължи на противопоставянето между САЩ, Русия и Китай в Съвета за сигурност, който е органът с правомощия за създаване на мироопазващи мисии, налагане на международни санкции, както и разрешаването на военни или хуманитарни интервенции.
Ето и един нагледен пример за това колко нефункционално може да действа той.
Налагането на забранена за полети зона над Украйна с оглед спирането на въздушните бомбардировки би изискала единодушното съгласие на всички постоянни членове - САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания - заедно с това на останалите 10 непостоянни члена.
Съвсем логично обаче Москва ще използва своето специално право на вето, гарантирано от основополагащата харта на ООН, тъй като в случая би била засегната страна.
А дори и да имаше начин да бъде заобиколено руско вето и резолюцията да бъде гласувана, то тогава идва въпросът кой ще наложи една такава зона със забранени полети.
ООН няма собствен военен капацитет и обикновено зависи от други организации като НАТО (в Босна и Либия) или пък от приноса на отделни държави за съставянето на мироопазващи корпуси от сини каски.
Изобщо "картата" с блокиращото вето е често използван инструмент от постоянните членове на Съвета за сигурност.
От 2011 г. насам Русия блокира 17 резолюции относно войната в Сирия, докато от своя страна от 1972 г. насам Вашингтон се е възползвал от това право повече от 50 пъти - в случаи, когато е трябвало да подкрепи Израел в израело-палестинския конфликт.
Що се отнася до Китай, то комунистическият режим в Пекин най-често работи заедно с Москва, като двете страни се противопоставят на голяма част от западните инициативи. В кризи като украинската, когато става въпрос за критики или санкции срещу Русия, Китай предпочита да гласува с въздържане.
Пекин все пак има съществен принос към мироопазващите мисии на ООН в Африка и вероятно ще иска да защити мандатите, където има икономически или енергийни интереси, като Демократична република Конго и Южен Судан. Също така е малко вероятно да се прекъснат връзките с Русия в области от общ интерес като Северна Корея.
Като цяло напрежението между различните постоянни членове в Съвета за сигурност отдавна хвърля сянка върху ефективността на ООН. Още в началото на 2019 г. генералният секретар на организацията Антониу Гутериш каза, че отношенията между Китай, Русия и Съединените щати "никога не са били по-дисфункционални".
Три години по-късно руският президент Владимир Путин показа, че винаги може да стане и по-зле.
За момента може да се каже, че нормалната работа в Съвета за сигурност върви относително гладко - гласува се хуманитарна подкрепа за Сирия, удължаване на оръжейното ембарго над Йемен, предстои и подновяване на мироопазващия мандат за Южен Судан.
Колкото повече продължава войната в Украйна обаче, толкова по-трудно ще става тази дейност в Съвета за сигурност и напрежението там ще расте.
Под въпрос ще бъдат мисията на ООН в Мали, където наскоро се извърши про-руски преврат или пък удължаване на мандата на тази в Босна, където Москва почти наложи вето миналия ноември.
В Либия също ще бъде заплашено крехкото споразумение, действащо с покровителството именно на ООН. В Афганистан също назрява хуманитарна криза, която ще има нужда от отговор на Мисията за помощ (UNAMA). Същото важи и за ядрената сделка с Иран, която при положение, че бъде подписана, ще трябва да се следи от Международната агенция за атомна енергия.
Тук някъде идва отново и дебатът относно евентуална промяна на структурата на Съвета за сигурност, за да не бъде цялата дейност зависима до такава степен от постоянните членове, които в много случаи са в състояние на конфликт на интереси.
Един вариант е техният брой да бъде увеличен по начин, който да съответства на текущата реалност в международните отношения с нарастващ брой регионални сили, набиращи авторитет и влияние.
Държави като Индия, Бразилия, Германия, Япония, Южна Африка, а дори при определени обстоятелства Турция и някой страни от Близкия изток, биха допринесли значително към демократизирането на Съвета за сигурност, както и биха могли да придадат значително повече легитимност на взетите решения.
Възможността за еднолично налагане на вето от постоянен член на Съвета за сигурност също изглежда като голям проблем. Към настоящия момент вето от всеки един постоянен член на Съвета може да задържи всяко възможно действие. Възражението на една нация, чувстваща засегнати своите интереси, има повече тежест от колективното решение на мнозинството.
Все пак подобни реформи граничат с фантастиката и тяхното прилагане трудно може да се случи, тъй като изисква политическа воля, каквато не съществува в момента.
При всички положения украинският конфликт бележи най-тежкото изпитание за мултилатерализма след края на Студената война и пълният мащаб на неговото въздействие върху международната дипломация все още е неясен.
В ООН вероятно настъпва тежък период на фрагментация и институционална парализа. А САЩ и Европа ще трябва да преосмислят какви части от системата на Организацията все още могат да използват, за да ограничат международната несигурност.
