Тери Пратчет е един от най-обичаните писатели по света - с огромен брой фенове, които го боготворят. И нормално - неговият наистина специфичен начин на писане, на заиграване със социалните теми, пародиране на целия свят и дори на самия Смърт (защото да, той е не просто мъж, той е джентълмен, който живее в свое отдалечено имение, има си нещо като домашен любимец - Смърт на мишките - и говори само в главни букви като гласът му има мощта на огромни траурни камбани).
За всичките си книги той изгражда герои, които да обичаш, и приключения, които да те държат в онова приятно напрежение на наистина вглъбения читател... Изгражда цели истории, които да те карат да мислиш и да си задаваш въпроси.
Но кой е човекът зад всички тези над 55 издадени книги със забавни и любими персонажи? Кой всъщност е сър Тери Пратчет?
На този въпрос можете да си отговорим с една друга негова книга - "Клавиатурна грешка" (на български книгата се издава от "Сиела") - сборник с нехудожествени произведения, които ще покажат размислите и светогледа на един от най-великите писатели на нашето време.
Неиздаваният досега сборник с есета на Тери Пратчет проследява цялата му писателска кариера, от първия фенфикшън до създаването на любимата поредица на поколения за Света на Диска. В него читателят ще се сблъска както с любими герои като Смърт, леля Ог и обитателите на Невидимия университет, така и с непознати като баба Пратчет.
А ако се интересувате от темата, можете да се спрете и на някои много особени размисли за любовния живот на магьосника Гандалф от "Властелинът на пръстените".
Книгата преминава с елегантност през редица теми - сериозни и нелепи - от фенски писма и отношението към неща като коламаската и сандвичите, през лични спомени, та до болезнени теми като Алцхаймера и кампаниите за правото на достоен завършек (тук, който не е гледал Choosing To Die - документалният филм на Тери Пратчет за евтаназията, нека поправи тази грешка, безумно силен е - бел. р.)
С неуморно чувство за хумор Тери Пратчет - любител на шапки, книги и орангутани - говори за призванието си на писател и за каузите, изградили го като човек. И ни припомня, че понякога бесът и чувството за справедливост могат да те спасят дори и от лапите на смъртта.
А сега можете да прочетете и предговора към книгата, написан от неговия приятел и също гениален писател - Нийл Гейман. Приятно четене!
***
ПРЕДГОВОР ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН
Искам да ви разкажа за своя приятел Тери Пратчет и това никак не е лесно. Ще ви кажа нещо, което може да не знаете.
Някои хора са се срещали с приветлив мъж с брада и шапка. Те вярват, че са се срещнали със сър Тери Пратчет. Не са.
На конвенция на фантастите често ти предоставят някой, за да се грижи за теб и за да стигаш от място на място, без да се загубиш. Преди години случайно срещнах човек, който някога бе развеждал Тери по време на конвенция в Тексас. Очите му се замъглиха при спомена как е водил Тери от неговата секция до залата на книготърговците и обратно. „Ех, че весел стар елф е сър Тери!“ – възкликна той.
А аз си помислих: „Не, не, не, не е!“.
През февруари 1991 с Тери правихме обиколка за представянето с автограф на "Добри поличби" - книга, която написахме заедно. Можем да ви разкажем десетки не само смешни, но и действителни истории за нещата, които се случиха по време на тази обиколка. Тери намеква за няколко от тях в тази книга. Тази история е истинска, но не е от онези, които разказваме.
Бяхме в Сан Франциско. Току-що бяхме подписвали книги в една книжарница – към десетината бройки, поръчани от тях. Тери погледна програмата. Следващата ни спирка беше в една радиостанция - трябваше да дадем едночасово интервю на живо по радиото.
- Ако съдим по адреса, това е малко по-надолу оттук по улицата - каза Тери. - А имаме половин час на разположение. Хайде да отидем пеша.
Това беше много отдавна, о, мои малки безценни съкровища - по времето преди GPS системите, мобилните телефони и приложенията за повикване на таксита и тям подобни, които щяха за миг да ни кажат "Не, радиостанцията не отстои само на няколко пресечки". Че дотам има няколко мили, всичките по нанагорнище и предимно през един парк.
Докато вървяхме, се обаждахме в радиостанцията всеки път, когато минехме покрай уличен телефон, за да им кажем, че да, вече знаем, че сме закъснели за живото предаване и вървим, кълнем се в облените си в пот сърца, с възможно най-бързата крачка.
Докато вървяхме, аз се опитвах да говоря весели и оптимистични неща. Тери дума не обелваше, и то така, че да е съвсем ясно, че каквото и да кажа, сигурно то още повече ще влоши нещата. Дори не споменах в нито един момент от тази разходка, че всичко това щяхме да го избегнем, ако просто бяхме помолили в книжарницата да ни извикат такси. Има думи, които няма как да вземеш назад, неща, които е невъзможно да кажеш и пак да си останете приятели - и това щеше да е едно от тях.
Стигнахме радиостанцията на върха на хълма, далече, далече от всичко и отвсякъде, с 40 минути закъснение за едночасовото ни интервю. Пристигнахме целите потни и останали без дъх, и тъкмо тогава излъчваха най-актуалната новина. Мъж току-що бе открил стрелба по хора в местен "Макдоналдс" - което не е желаното от теб въведение, когато трябва да говориш за написана от теб смешна книга за края на света и как всички ще умрем.
Хората от радиото също ни се бяха ядосали, и то разбираемо - никак не е забавно да ти се налага да импровизираш, когато гостите ти закъсняват. Не мисля, че петнайсетте ни минути в ефир бяха особено смешни.
По-късно ми казаха, че тази радиостанция от Сан Франциско е включила и двама ни с Тери в своя черен списък за период от няколко години, защото да оставиш водещите на предаване да дърдорят в мъртвия ефир 40 минути е нещо, което Радиовластите не забравят и не прощават лесно.
И все пак, когато този час изтече, всичко свърши. Върнахме се в нашия хотел и този път взехме такси.
Тери беснееше мълчаливо - беше бесен най-вече на себе си, както подозирам, и на света, който не му бе съобщил, че разстоянието от книжарницата до радиостанцията е много по-голямо, отколкото изглеждаше в нашата програма. В таксито той седна отзад до мен, пребледнял от гняв - същинско неуправляемо кълбо от ярост. Казах нещо с надеждата да го умиротворя. Може да съм казал "Е, хайде де, най-накрая всичко се получи и светът не се е свършил", и да съм предположил, че вече е време ядът да ни мине.
Тери ме погледна и каза:
- Не подценявай този яд. Този яд беше моторът, който движеше "Добри поличби".
Замислих се за целеустремения начин, по който пишеше Тери и как увличаше със себе си и нас, останалите, и разбрах, че той е прав.
В писането на Тери Пратчет присъства бяс. И този бяс е бил моторът, задвижвал Света на Диска. Ще го откриете и тук - това е онзи бяс към училищния директор, решил, че на шестгодишния Тери Пратчет никога няма да му стигне акълът да вземе изпита за постъпване в средното училище; бяс към надутите критици и към онези, които смятат, че сериозното е обратното на смешното; бяс към първите му американски издатели, които не са успявали да представят успешно книгите му.
Бесът винаги присъства - той е задвижващият мотор. Когато тази книга навлезе в последното си действие и Тери научи, че е болен от рядко срещана форма с ранно начало на болестта на Алцхаймер, прицелът на неговата ярост се смени - сега той е бесен на своя мозък, на своите гени и още повече е бесен на една държава, която не му позволява (или на другите в подобно непоносимо положение) да избере начина и времето, когато да си отиде.
И този гняв, струва ми се, идва от вътрешното усещане на Тери кое е справедливо и кое - не.
Точно това усещане за справедливост стои в основата на неговото творчество и на писането му и точно то го е насочило от училището към журналистиката, през пресофиса на Съвета по електроснабдяването на Югозападната област, та до позицията на един от най-обичаните и най-добре продавани писатели в света.
Същото това усещане за справедливост означава и че в тази книга, понякога измежду другото, докато говори за други неща, той отделя време, за да признае педантично кой му е повлиял - Алън Корен например, пионер на толкова много техники на краткия хумор, които с Тери сме задигали в течение на годините; или славното нещо, шеметно и претъпкано до пръсване, което представляват "Речникът на Бруър на фразеологизмите и легендите" и неговият съставител, преподобният И. Кобъм Бруър, този галеник на щастливата случай¬ност сред авторите. Предговорът на Тери към "Бруър" предизвика у мен усмивка - звъняхме си възторжено, когато откриехме книга от Бруър, невиждана от нас досега. ("Абе! Сдоби ли се вече с екземпляр от "Речник на чудесата - инициативен, реалистичен и догматичен"?")
Подбраните тук произведения отразяват цялата писателска кариера на Тери, от ученик до Рицар в областта на литературата, и все още имат стойност. Нищо не е остаряло, освен може би препрат¬ките към специфични компютърни хардуер устройства. (Подозирам, че ако досега не го е подарил на някоя благотворителна организация или музей, Тери би могъл да ви каже къде точно се намира неговото Атари Портфолио и колко точно е платил за допълнителната карта с памет ръчна изработка, която разшири паметта му до невъзмож¬но грамадния един мегабайт.) Авторският глас в тези есета винаги е гласът на Тери - сърдечен, сведущ, разумен, иронично развеселен. Предполагам, че ако преглеждате набързо и не внимавате, може и да се объркате, че е весел.
Но под всяка веселост се таи основа от ярост. Тери Пратчет не е човек, който кротко ще навлезе в каквато и да било нощ - добра или инаква. Докато напуска, той ще беснее срещу толкова много неща - тъпотата, несправедливостта, човешката глупост и късогледство, а не само срещу помръкването на светлината, макар че и това го има. А ръка за ръка с гнева - като ангел и демон, хванати за ръце и устремени към залеза - върви и обичта: обич към човешките същества, с цялата наша погрешимост; към безценните предмети; към историите; и най-накрая и проявяващата се във всичко обич към човешкото достойнство.
Или да го кажем по друг начин: гневът е моторът, който го движи, ала величието на духа е онова, което насочва този гняв на страната на ангелите, или още по-добре за всички нас, на орангутаните.
Тери Пратчет изобщо не е весел стар елф. Ни най-малко. Той е много, много повече от това. И тъй като Тери навлиза в мрака прекалено бързо, аз усещам, че също беснея - срещу несправедливостта, която ни лишава от... какво? От още двайсет-трийсет книги? От още една лавица, пълна с идеи, великолепни фрази и стари и нови приятели, с разкази, в които хората се занимават с онова, което действително умеят най-добре - а именно, да прилагат своя ум, за да се измъкнат от бедата, в която са попаднали поради недомислие? Още една-две книги като тази - с журналистика, агитпроп и дори сегиз-тогиз с по някой предговор! Ала в действителност загубата на тези неща не ме вбесява колкото би трябвало. Тя ме натъжава - ала аз, който съм виждал отблизо изграждането на някои негови книги, разбирам, че всяка книга на Тери Пратчет е едно малко чудо, и ние вероятно вече имаме повече от разумното количество, а на никого от нас алчността не приляга.
Беснея срещу предстоящата загуба на своя приятел.
И си мисля: "Как ли би постъпил Тери със своя бяс?". А после грабвам писалката и започвам да пиша.
Н. Г.
Ню Йорк, 16 юни 2014 г.
