В зората на промените "комунистическото изчадие" ЦСКА беше трън в очите на новоизлюпените демократи.
Фигури като Георги Марков и Венцеслав Димитров призоваваха "ЦСКА в Сибир". Един от вестниците с огромен тираж тогава дори излезе с такова заглавие на цялата си първа страница.
Половин България обаче успя да диференцира политиката от футбола и застана зад отбора си. Бяха нужни години, за да се отбие атаката, но "червената" общност не се предаде и спаси ЦСКА.
Заредиха се още тъмни периоди със собственици олигарси, източвания на клуба и кризи.
Около "Армията" винаги витаеше напрежение, имаше различни мнения и виждания за бъдещето, но някак си феновете успяваха да се консолидират в най-важните моменти и да влеят кръв на футболния титан, който падаше повален многократно.
Понякога на системи и в опасно състояние, ЦСКА живееше и продължаваше напред. Със забавена крачка и грохнал, но дишащ.
До понеделник, 4 юли, когато издъхна в собствения си дом.
Смъртта бе болезнена.
Доскорошни приятели и съмишленици, братя, застанаха от двете страни и започнаха да се обиждат и да дърпат в различни посоки.
В Средновековието това се е приемало за една от най-зверските екзекуции - разпъване.
Трагедията беше пълна.
Уж всички те бяха правоверни цесекари, които преди малко повече от месец напълниха "Васил Левски" във финала за Купата, а сега застанаха зад два имагинерни проекта - единия на Ганчев, а другия на Божков, и бяха готови да ги бранят с бой срещу свои.
Но вече "свои" в Борисовата градина няма.
Всеки е срещу всеки и в това се крие най-голямата трагедия.
Възкръсването в момента изглежда невъзможно, но то преминава през задължително обединение.
Защото ЦСКА е един и винаги ще бъде само един.
ЦСКА е там, където са феновете му - инакомислещи по много въпроси, но обединени в любовта си.
