Такова чудо не е било - финалите в двата евротурнира са окупирани изцяло от англичаните. Родината на играта отчетливо посяга към трона на Испания, която прибра 12 от 20-те клубни трофея на Стария континент през последното десетилетие.
Лесно е да кажем, че всичко е заради парите - вече години наред отборите на Острова печелят най-много от телевизионни права. Много повече, отколкото всички останали. Само финалът на плейофите във второто ниво на английския футбол разиграва сума, каквато няма да срещнете в друг мач в световния фубол - над 100 милиона паунда. А дори не става дума за Висшата лига!
При този огромен и неспирен финансов водопад на всички нива в пирамидата, няма как Албионът да не превземе всичко, ще кажете.
Това обаче е елементарното обяснение. Случилото се, което гледахме тази пролет в Шампионската лига - колосалните изненади, епичните драми, невижданите обрати и немислимите развръзки доказаха, че само с пари не става. Колкото и да си богат, футболът винаги ще е по-голям от теб.
За британския възход има друга, вероятно доста по-важна причина - сред толкова години свиване в черупката най-накрая Англия реши да се прочисти от старата си каста треньори, онези достолепни джентълмени, вглъбени в идеята, че футболът на Албиона вечно ще се играе с дълги топки, здрава битка и безкрайни центрирания от сурови типове, готови да проливат кръв в името на победата.
В последните сезони почти всички елитни клубове от Премиършип заложиха на чуждестранни наставници, които промениха философията на играта и на футболния бизнес като цяло.
Неслучайно и четирите настоящи европейски финалисти (Ливърпул, Тотнъм, Арсенал и Челси) имат чужди мениджъри; новият-стар шампион Манчестър Сити също се води от „вносен" специалист.
Всички те, оказва се, са много по-подготвени, ориентирани и адекватни в решаването на сложните ребуси, които предлага днешния футбол. Защото той, днешният футбол, разрушава всякакви стереотипи, опровергава всякакви парадигми и убива всякаква логика. Сезон 2018/2019 в европейския клубен футбол разби на пух и прах схващането, че за да успееш, трябва задължително да имаш най-големите звезди, най-дебелата визитка и най-скъпия бюджет.
Не че и преди не се е случвало, но този път победата на футбола над парите и статуквото бе повсеместна и категорична. И на всички нива. В Париж, Торино, Манчестър, Ливърпул, Мадрид, Амстердам и къде ли още не Красивата игра доказа, че е нещо много повече от индустрия.
И всичко това след въвеждането на ВАР в Шампионската лига - технологията, която трябваше да намали субективните грешки на съдиите и съответно вероятността случайни отбори да се промъкнат напред по непредвидени причини. От осминафиналите натам обаче се случи точно обратното - един по един зад борда изхвърчаха абсолютно всички традиционни сили, които доминираха турнира в последните декади.
Звучни шамари отнесоха четири гиганта - Реал (Мадрид), Барса, Байерн и Ювентус, носители на общо 25 купи от турнира на шампионите; заминаха си богаташите, хвърлили най-едрите пачки за селекция; сгромоляса се и тезата, че опитът и имената са от решаващо значение - големите победители от тази историческа неразбория бяха школата на Аякс, младостта на Тотнъм и жизнеността на Ливърпул.
На финала няма да видим нито един от най-високо котиращите се футболисти в света. Меси, Мбапе, Неймар, Кристиано, Азар и Погба ще гледат по телевизията.
Не се оправда и клишето, че медицината днес определя всичко: „Шампионската лига се печели от тези, които през март са най-добре физически", не спираше да повтаря дори капацитет като Ариго Саки. Губещи в полуфиналите се оказаха Аякс (който бе привилегирован от календара на холандската федерация) и Барса (който си осигури титлата на Испания предсрочно и даде почивка на титулярите в шампионатния сблъсък преди реванша).
Напук на всички биологични закони до финала се добраха Ливърпул и Тотнъм - два от отборите, навъртяли най-много срещи през сезона през този сезон (по над 50). На всичкото отгоре мърсисайдци излязоха без Салах и Фирминьо, двете си топ-звезди и в разгара на битката за титлата в Англия; Тотнъм бе дори по-зле - освен, че бе лишен от контузените Уинкс, Дайър и Кейн (големия си капитан), клубът пасува тотално на трансферния пазар от 2017 г. насам, а за капак „шпорите" бяха вкопчени в яростна битка за четворката в Премиършип.
Така, при липсата на „Златни топки", на тревата на „Уанда Метрополитано" в Мадрид славата ще гонят футболисти със статут на резерви като Лукас Моура и Дивок Ориги.
И това, в крайна сметка, е закономерно - футболът отново доказа, че рано или късно поставя всеки на мястото и поправя всяка несправедливост.
Двата триумфа на Барса с Гуардиола в Шампионската лига през 2009 и 2011 г. отприщиха трансферна истерия без аналог в историята на футбола. Между 2009 и 2013 г. Реал (Мадрид) инвестира около половин милиард евро за нови футболисти. Това, заедно с поредицата от успехи на Кралския клуб в турнира на шампионите, създадоха тендеция. Между 2013 и 2018 г. ПСЖ (700 милиона евро), Манчестър Юнайтед (650 млн.), Манчестър Сити (800 млн.) и Ювентус (750 млн.) провокираха най-голямата инфлация на трансферния пазар за всички времена. Барса уж стоеше встрани, но и каталунците залитнаха, прахосвайки лековато 220-те милиона, получени за Неймар. Сега никой от тях няма да е на финала.
Новият крал на Европа със сигурност ще е клуб, успял да балансира с умерена трансферна политика и находчиви мениджърски решения с акцент върху налагането на млади футболисти.
Ливърпул на Юрген Клоп си позволи големи суми само за подсилването на два поста, където нуждата бе спешна: централен защитник в лицето на Върджил ван Дайк и вратар от класата на Алисон Бекер. Двамата излязоха 140 милиона евро - точно толкова, за колкото „червените" продадоха Коутиньо на Барса.
Единственият клуб, който бие Ливърпул по пестеливост е... Тотнъм. „Шпорите" свиха коланите заради построяването на новия си стадион, продадоха големите си звезди Модрич и Бейл и от 2014 г. насам следваха строга рестриктивна политика.
Когато около полунощ в сряда миналата седмица на пресконференцията след мача в Амстердам един журналист попита Почетино дали Хари Кейн ще е готов за финала, мениджърът на Спърс стана от стола и напусна залата: „Днес няма как да ми задавате въпроси за Кейн", ядоса се аржентинецът.
Защото днес славата е за антигероите. Славата е за футбола.
