Оле Гунар Солскяер избра най-неподходящия момент, за да демонстрира треньорските си недъзи.
Финалът на Лига Европа трябваше да бъде неговата коронация, трябваше да бъде доказателството за прогреса на Манчестър Юнайтед под негово ръководство.
Прогресът в Юнайтед, за който толкова се говореше напоследък, трябваше да кулминира в първи трофей с Оле начело. Но вместо това, злополучният двубой с Виляреал дава повод за съвсем различна равносметка - не само на тази кампания, но и на всичките две години и половина, през които норвежецът води отбора.
Преди двубоя мнозина в Англия дори не брояха Виляреал за достатъчно сериозен съперник, но испанският тим доказа защо на "Олд Трафорд" не бива да държат Солскяер от романтични чувства, когато е възможно да бъдат привлечени наставници като Антонио Конте и Зинедин Зидан.
В деня, в който първият напусна Интер, а около втория продължават да се разнасят слухове, че ще си тръгне от Реал Мадрид, Солскяер постигна две неща.
Първо, показа, че "червените дяволи" имат мениджър, който никой от останалите суперклубове не би ангажирал.
И второ, подчерта колко глупаво би било договорът му да бъде удължен на базата на един сезон с твърде скромен напредък спрямо предишния.
Беше направена стъпка напред във Висшата лига - 74 т. спрямо онези 66 от 2019/20, както и финал в Лига Европа вместо полуфинал.
Но скокът, необходим, за да бъде Юнайтед в битката за титлата и за достигане далеч в Шампионската лига, все още е гигантски. И не става въпрос за клишето "да се подсилим с двама-трима нови играчи".
Оле може да си е мислел, че участието в Лига Европа е добре дошло, за да сложи край на трофейната суша в Юнайтед, но отборът попадна в този турнир само защото се изложи и изхвърча от своята група в Шампионската лига, макар че спечели първите си два мача в нея.
За разлика от норвежеца, Унай Емери е в свои води в Лига Европа. Бившият мениджър на Арсенал спечели трофея за четвърти път, след като в ролята на тотален аутсайдер надигра тактически Солскяер.
Този финал мина под диктовката на Емери, който знаеше, че защитата му е достатъчно организирана и достатъчно дълбоко разположена, за да не позволи на съперника да контраатакува по своя любим маниер.
Юнайтед доминираше в притежанието на топката, но направи отчайващо малко с нея и не създаде нищо извън гола на Единсон Кавани, дошъл благодарение на случаен карамбол в наказателното поле.
Мачът не беше красив за гледане, но Виляреал беше подготвен как да го изиграе, за да извлече максимума. Със своите по-класни футболисти, английският гранд така и не показа ясна концепция и видима искра, която да подскаже, че играе финал на европейски турнир.
В този тип двубои целта оправдава средствата, защото единствено победата има значение. Някои мениджъри изграждат цялата си кариера на базата на умението да печелят финалните мачове и в Гданск видяхме защо.
Виляреал впрегна скромните си ресурси, плюс цялата си концентрация и вяра, за да не загуби през 120-те минути и после да изпълни безгрешно 11-те си дузпи.
Манчестър Юнайтед има потенциала да направи много повече в двубой за трофей срещу седмия в Испания, но се провали. Емери може и да не е по-добър треньор от Солскяер, но този път определено изглеждаше такъв.
Фактът, че изобщо се стигна до дузпи говори ужасно за представянето на Оле и отбора му в този мач.
Каквато и да е била идеята му за мача, тя очевидно не се получи, защото първото полувреме беше много слабо и след него Юнайтед заслужено изоставаше в резултата. Силният период след почивката донесе изравняване, но продължи твърде кратко и след него на манчестърци им липсваше свежест, докато Виляреал прояви впечатляваща устойчивост.
За "Жълтата подводница" това беше първи европейски финал, но скованост и колебание личаха единствено при противника.
Мениджърът би трябвало да е видял, че идеите на неговите възпитаници напълно привършиха след около час игра - голът на Кавани беше последният точен удар към Херонимо Руи преди дузпите.
Въпреки това, Хуан Мата влезе съвсем накрая, само за да изпълни дузпа. А пък Дони ван де Бек, полуфиналистът в Шампионската лига, струвал 35 млн. паунда и специализирал се в отключването на упорити защити като играч на Аякс, остана неизползвана резерва.
И то при положение, че Маркъс Рашфорд и Пол Погба си бяха за смяна още преди двубоят да влезе в продължения.
И петте смени на Солскяер изглежда бяха направени с мисъл за дузпите, но той пропусна да прибегне до най-безмилостната от тях.
Трудно може да бъде обвиняван Давид де Хеа за фаталния си пропуск от бялата точка, но той нямаше как да изглежда по-неубедително в опитите си да спаси която и да е от 11-те дузпи на Виляреал.
Включване на Дийн Хендерсън преди ударите от бялата точка щеше да е смел треньорски ход - какъвто Оле така и не направи цяла вечер.
Ако скамейката на Юнайтед е толкова слаба, че да няма играч, който може да помогне и да промени хода на такъв мач, значи съставът е твърде далеч от нивото да се бори с останалите топ клубове.
Впрочем, изиграният по този начин финал говори същото - "червените дяволи" остават извън елитните отбори в Европа в чисто игрови план.
И за момента най-важната промяна се оказва тази, която шефовете едва ли ще се осмелят да направят.
Солскяер е солиден мениджър, успял донякъде да надмине очакванията на "Олд Трафорд", но е време някой друг да доразвие започнатото.
Просто стандартите в Юнайтед би трябвало да са по-високи - освен ако за ръководството не е достатъчно самото класиране за Шампионската лига и гарантирането на постъпленията оттам.
