Целият (футболен) свят продължава да е под ключ, макар мерките постоянно да се разхлабват и въпреки че повечето първенства вече рестартираха. Ние обаче юнашки плюхме на всички ограничения и от раз пуснахме феновете на стадиона.
Уж трябваше да е при строг контрол и при допускане на не повече от една трета от капацитета на съоръженията. Правилата издържаха около едно денонощие и видимо се спазваха само в първите два мача - на "Лаута" и на "Герена". После всичко рухна и гледката навсякъде е една и съща: струпване на стотици фенове, неспазване на каквато и да било дистанция, липса на контрол, никакви усилия за възстановяване на реда по трибуните... Все едно нищо не е било, сякаш опасността от заразата се е изпарила и като че ли не влязохме ударно във втори пик на заболяваемостта. Фрапантно, но дори в официалните ложи мерките се погазват безцеремонно - нищо, че там пребивават длъжностните лица, които най-малкото трябва да дадат пример.
На терена и по скамейките любовта е навсякъде - здрависвания, прегръдки, целувки, направо интимни отношения. Стигна се до комични сцени, при които репортерите спазват необходимата дистанция по време на интервюто, а в неговия край мъжката подават ръка на събеседника, който без свян я поема пред погледа на стъписаната телевизионна аудитория.
Единственото друго място из цялата планета и на каквото и да било спортно мероприятие, където се извършва подобна безконтролна обмяна на въздушно-капкови секрети сред значителни групи от хора в момента, е съседна Сърбия. Трябва да признаем, удариха ни в земята. Онзи ден по време на вечното им дерби, на 32-хилядната арена на Партизан влязоха близо 20 хиляди зрители. Хиляди навиячи се сляха в едно, за да съхранят знаменитата атмосфера на белградската футболна класика. Нищо, че само преди два месеца сръбският премиер Александър Вучич с ужас гледаше как местните болници гъмжат от пациенти и дори определи 27 март като най-тежкия ден за Европа от Втората световна война насам.
Сега обаче у нас и в Сърбия стадионите са си в обичайния вид - общо взето не влиза само този, който не е поискал. Вътре всеки прави каквото си иска.
На Запад обаче забраните за публика все още са в сила и не е ясно кога и как феновете ще се завърнат. Трябва да се има предвид, че там финансовите загуби от липсата на публика са десетки и стотици пъти по-големи, тъй като традиционно посещаемостта е много по-висока, както и цените на билетите. Та ние ли сме много умни или те са балъци?
Отговорът не е никак труден и до голяма степен отново опираме до всичко, което по принцип отличава Балканите от развитите европейски страни. Правила за всичко, което трябва да се случва на стадиона по време на пандемията, има и в България - при това нашите са доста строги и подробни, понеже са взаимствани от германските. Разликата е, че на едното място се спазват, на другото - не. Кой е виновен, кой трябва да налага наказания и да следи за спазването на мерките?
Виновни са всички - държавата, организаторите, длъжностните лица и зрителите.
На никой сякаш не му пука. Санкциите? Тук въпросът е далеч по-сложен. По принцип глоби и административни наказания за провиненията на публиката вътре на стадиона (от всякакъв характер) се налагат от БФС и по-конкретно от Дисциплинарната комисия. За инцидентите извън стадионите отговаря МВР. В Дисциплинарния правилник за настоящия футболен сезон обаче разбираемо липсват наказания за неспазване на мерките за ограничаване на заразата от COVID-19 по простата причина, че правилникът е разработен миналото лято, когато никой не е подозирал какво ще се случи.
При това положение БФС няма как да глоби даден футболен клуб заради противоепидемични нарушения на феновете му - така, както е за хвърляне на бомбички например, тъй като няма на какво да се позове. Централата би рискувала водопад от съдебни дела, ако започне да глобява наляво и надясно.
Така топката се прехвърля при здравните власти, РЗИ-тата, полицията и т.н.
В това има логика - именно здравният министър разпореди пускането на зрителите по трибуните, а не БФС. Освен това, при нарушения на правилата в ресторантите, санкциите не ги налага Асоциацията на ресторантьорите например, а инспекторите на РЗИ. Простият извод е, че на същия принцип за спазването на мерките срещу коронавируса по стадионите отговорността отново е на здравните органи. Те обаче не предприемат нищо, въпреки че цяла България вижда за какво става дума.
А това е повече от абсурдно на фона на галопиращия брой заразени и най-вече на колосалните усилия, които се полагат за ограничаване на огнищата на зараза. Отцепват се цели села и градове, карантинират се хиляди хора, а в същото време стадионите, където всекидневно взеха да се струпват стотици и хиляди хора, се приемат априори за територия, свободна от зараза. На какво отгоре?
И как ли изглежда всичко това в очите на Запада, който преживя много по-тежки последствия от пандемията и със сигурност оттук нататък ще реагира безкомпромисно към всяка проява на лекомислено неглижиране на опасността?
Пресен е споменът за два-три мача от Шампионската лига в навечерието на кризата, които бяха обявени за първоизточници на масовата зараза на европейския континент. Тежки обвинения полетяха към президента на УЕФА Александър Чеферин, че не е действал бързо и адекватно. Редица специалисти са категорични, че трагедията в Ломбардия е можело да бъде предотвратена или поне смекчена значително, ако двубоят между Аталанта и Валенсия се бе играл пред празни трибуни. Същото се твърди и за мача между Ливърпул и Атлетико (Мадрид). Изчислява се, че над 40 души са починали само заради тълпите на "Анфийлд".
На този фон 3 месеца по-късно нашите трибуни отново са пълни с безгрижни хора, които се прегръщат и целуват пред благосклонния поглед на цялата държава и под надслова "футболът победи страха". Това би било прекрасно, само да имаше нещо общо с истината.
Всеки ден ни се повтаря, че нищо не е свършило. Продължаваме да си живеем с мерките - на работа, по улиците, в магазините, в градския транспорт и дори вкъщи. И така неясно докога. Никой не знае още колко вълни ни очакват.
Само на стадиона мерките са табу. Там коронавирус очевидно няма или поне така изглежда. Но, ако утре се окаже, че вирусът някак си е проникнал и там, последствията ще са непредвидими.
И тогава страхът ще се завърне, по-силен от всякога.
