След поредния резил на българския национален отбор и унизителното 0:2 срещу Литва се зароди някакво наивно очакване за резки промени и масово оттегляне на треньори, пък даже и на шефове.
Оглушителната тишина на следващия ден обаче потвърди, че виковете "Оставка" на "Васил Левски" в събота вечер няма как да трогнат хората, които докараха българския футбол и конкретно националния отбор до това състояние.
За тях униженията вече не са събитие, а досадна рутина, от която трябва да се абстрахират възможно най-бързо, за да се настанят обратно на сигурните и удобни кресла в Българския футболен съюз.
Дори селекционерът Младен Кръстаич изглежда не възнамерява да си тръгне достойно по своя инициатива и си прави сметка да прибере неустойка за уволнението си - което така или иначе е неизбежно.
Сърбинът е пътник, но всички знаем, че той дава своя "принос" за жалката картинка в националния отбор едва от година и три месеца. Докато процесът на разпад трае поне от няколко десетилетия и неслучайно скоро ще отбележим 20 години от последното участие на голямо първенство.
Когато говорим за България като за футболно джудже, това не са голи твърдения и се доказват от резултатите. За последните пет години имаме само осем победи (над съперници като Гибралтар, Кипър, Северна Македония) и цели 27 загуби.
Два пъти загубихме от Литва, един от най-слабите европейски отбори (също статистически факт). Биха ни още Косово, Беларус, няколко пъти Черна гора. Записахме позорно 2:5 от Грузия.
Това не е нищо различно от статистика на аутсайдер, с когото останалите си оправят головата разлика.
А националният отбор е витрината на българския футбол - затънал в безвремие, прогнил от некадърност и незаинтересованост на отговорните за него.
Отдавна са известни две неща: че при това ръководство на Българския футболен съюз този спорт у нас е обречен; както и че същото това ръководство няма да се раздели доброволно с позициите си.
За да се стигне до промяна е необходимо нещо шоково и извънредно, което да разтресе системата - а подобен революционен тласък могат да предизвикат само феновете.
Публиката не участва в изборите за президент на БФС, но може да окаже огромен обществен натиск, стига да намери сили истински да се обедини, колкото и да е трудно.
Българският футбол е достигнал толкова ниска точка, че безпрецедентно фенско обединение започва да изглежда като единствения му шанс за спасение. Феновете трябва поне за малко да превъзмогнат различията си, да спрат обидите един към друг и безплодните спорове за отминали събития.
Вместо това, трябва да се концентрират върху общите си неща. Преди всичко, те знаят какво е да обичаш отбора си и искат силен български футбол. Искат и безвремието при Борислав Михайлов най-после да приключи.
Отчаянието е накарало привържениците да изразяват позицията си предимно чрез подигравки и язвителни коментари, но това не означава, че не изпитват болка и не желаят промяна. Пък дори шегите и подигравките се изчерпаха, просто отдавна вече не е смешно, когато гледаш националния отбор в такъв вид.
Не е смешно футболистите да стоят пред камерите с наведени глави, да говорят за срам и позор и да поемат вината, треньорите да идват и да си отиват, а истинските виновници да се крият и вече дори да не говорят пред медиите. Някои не ходят и на стадиона, защото знаят как ще бъдат посрещнати.
Това ръководство на БФС има абсолютно нулева обществена подкрепа, и то от много години. Няма да намерите фен на футбола у нас (фен, а не управленец в някоя структура или клубен собственик), който да подкрепя Михайлов и кликата му.
Ако не друго, функционерите във Футболния съюз са доказали дебелокожието си.
Не трепват от критиките и стискат властта до последно, с всякакви схеми, финтове и трикове.
Цялата система на БФС е направена така, че властниците да могат да съхраняват управлението конгрес след конгрес. А властта е твърде апетитна и изгодна с милионите, получавани ежегодно от УЕФА, които Михайлов и хората му си разпределят както си пожелаят.
Затова е необходим истински натиск отвън. С мирни, но категорични протести, зад които трябва активно да застанат всякакви големи и малки футболни агитки и да накарат и клубовете да ги подкрепят.
Празни стадиони до тотален рестарт на българския футбол и единна позиция от цялата публика, от агитките на ЦСКА, Левски, пловдивските Ботев и Локомотив, варненските Черно море и Спартак, плюс Берое, Пирин, Локомотив София, Славия, и още, и още. Нима всички те не са с еднакво мнение за управлението на българския футбол?
Ако феновете обявят бойкот, спрат да ходят на мачове и вместо това се прехвърлят пред централата на БФС и пред зоналните съвети, ще превърнат темата в актуален национален въпрос. И ще подложат ръководителите на непосилен обществен натиск.
Ще натиснат и своите любими клубове да не подкрепят мълчаливо Михайлов и да не се задоволяват с няколко футболни топки за подарък срещу глас на конгреса.
Разбира се, това би била само първата крачка.
Спасението на българския футбол ще е дълъг процес и далеч не е ясно как ще се осъществи, кои хора ще изнесат голямата тежест и дали основният опозиционер Димитър Бербатов и екипът му могат да се справят, или е необходима друга алтернатива.
Но началото на този процес може да започне едва със свалянето на сегашното ръководство.
Това ще даде поне хипотетична възможност за прекрояване на футболния модел, изчистване на порочните практики по цялата верига и постепенното изграждане на футболисти със съвсем различна класа от сегашната.
Иначе настоящият модел е кристално ясен и твърде предвидим.
Ще ни хвърлят прах в очите с измишльотините за подмладяване и обиграване, сякаш националният отбор е някакъв футболен колеж.
Ще сменят треньори и ще въртят играчи след все по-срамните резултати, а ние неизбежно ще се приближаваме до нивото на Андора и Сан Марино.
Защото с тези ръководители българският футбол има само един път - надолу към небитието.
