Импровизираният Съвет за национална футболна сигурност, състоял се в Министерски съвет по настояване на премиера и с участието на собствениците на Лудогорец, ЦСКА и Левски, потвърди поне 3 неща: първо, Бойко Борисов си остава доста в час със значението и тежестта на топката за социалния мир в обществото; второ, държавата продължава да гледа на футбола като на сенчеста сфера, в която се вършат престъпления от всякакъв, но най-вече икономически и криминален характер; трето, властта всъщност няма никакво намерение да се заеме сериозно с най-популярния спорт и да го превърне (отново) в национален приоритет, а гледа да държи изкъсо агитките и най-вече техните ядра. Просто и ясно.
Съставът на въпросната сбирка доказа всичко това. От едната страна уж бяха най-мощните футболни благодетели, но липсваше най-мощният или поне този, чието лично его е превърнало българското първенство в това, което е в момента. Отсъствието на Кирил Домусчиев и заместването с брат му бе знаково - то даде да се разбере, че целта на срещата е Борисов еднопосочно да сведе до водещите клубове някакви инструкции (в неговия си стил, като онова за червените и сините лампички), а не да се дискутират и обсъждат (и от двете страни) важните въпроси във футбола. Ако идеята е била да се търсят начини най-популярният спорт да се вдигне на крака или дори да се реши въпроса с футболното хулиганство, то присъствието на важния брат Домусчиев бе задължително. Но очевидно не бе така.
От другата страна на масата бяха седнали премиерът, главният прокурор, неговият заместник и шефът на МВР - т.е. хората, които следят за реда в държавата, разкриват престъпления и залавят престъпници. По-силно послание едва ли можеше да се даде: футболът е лошото момче, хулиганът на българското общество и всички приказки, че България е футболна страна и че футболът е някакъв приоритет, отидоха в канала.
Честно казано, сценката бе крайно обидна за срещуположната редица: добри или лоши, все пак там седяха най-крупните инвеститори в играта, които по някакви причини (котерийни или алтруистични) издържат и управляват съдбата на най-важните клубове у нас. С тези отбори се асоциира поне половин България, а каквото и да се говори, техните собственици имат мащабен бизнес на светло, плащат големи данъци и издържат хиляди семейства. Изправянето им срещу шефовете на силовата администрация, за да им бъде размахан пръст, е изключително нелепо и жалко. И за пореден път повдига въпроса за зависимостите в българския футбол.
Ако Домусчиеви, Ганчев и Божков са виновни за нещо - да ги съдят. Ако държавата има съмнения, че са свързани с организирани престъпни групи или някаква нерегламентирана дейност - да действа по каналния ред. Но да се строяват едни от най-крупните бизнесмени по този начин, е присъда за самата държава. Какво всъщност трябваше да чуят те? Спрете да уреждате мачове и да натискате съдии, че ще стане лошо? Ами ако има съмнения или доказателства, защо досега не са взети мерки? Трябва ли да разбираме, че в българското първенство има нерегламентирани практики, които досега не са пресечени? И защо сега главният прокурор и неговият заместник застанаха до премиера, а прокуратурата не се самосезира за най-обсъждания казус в родния футбол от края на миналото първенство?
Излиза така, че властта се вълнува от феърплея във футбола, но само когато това касае самата власт. Наесен предстоят много важни избори и е елементарно да вържем какъв е поводът за сегашната среща. Но защо не се действа по този начин и през пролетта?
Другото, което уж било обсъждано - „казусът" с телевизионните права, пък е толкова абсурдно, че не заслужава коментар. Какво общо имат Сотир Цацаров или Младен Маринов с тази работа? И въобще защо един чисто търговски спор се разисква на такова ниво? Това си е работа на ЦСКА - на кой ще си продават правата, кой ще им излъчва мачовете, какви договори ще подписват и в какво ще участват. Като не са доволни, да се оправят.
Но най-притеснителното е начинът, по който се измества фокусът от големия проблем на българския футбол. А той е защо Косово не просто ни бие, но ни надиграва в центъра на София. Пред полупразен стадион, на който агитката на гостите се чувства като в Прищина. Нито ултрасите, нито феърплеят, нито телевизионните права в българското първенство са кой знае какви болежки на фона на този казус. За държавата обаче очевидно са. И точно затова сме се на това дередже.
Страхотно е, че Борисов иска да държи изкъсо клубовете и да обгрижва футбола. Само че срещата на върха трябваше да е в съвсем друг състав - вместо на МВР и Прокуратурата, на масата трябваше да присъстват шефовете на поне 10-15 собственици на водещите отбори у нас. Къде бяха Ботев, Локо (Пловдив), Черно море, Берое, Славия и т.н.? Ами те не участват ли активно в процеса? За тях няма ли съмнения? Те не уреждат ли мачове, не натискат ли съдии?
Край премиера, освен че трябваше да видим отговорните фактори във всички важни футболни центрове, трябваше да е и министърът на спорта. И вместо криминално-политическите теми, трябваше да бъде обсъден един-единствен въпрос: защо водещите клубове не произвеждат собствени футболисти?
Защо не развиват школите си и защо не осигуряват условия за раждането на новите Стоичков, Балъков и Михайлов. Защо докато държава с 10-годишна история и население колкото един софийски квартал ни разказва играта, нашите отбори продължават да хвърлят милиони за съмнителни чужденци и откровени ментета. Защо Сърбия продава футболисти в Реал (Мадрид), а Хърватска е втора в света, а България вече я няма на международната карта.
Нищо от това обаче не чухме. Разбрахме само, че КЗК и горещите телефонни линии щели да решат проблемите във футбола.
Истината е, че държавата за пореден път потвърди, че е абдикирала от най-популярния спорт. И въобще не го приема за спорт, а за инструмент за влияние. И всичко друго е прах в очите и приказки за наивници.
