Крадец. Крадец на време, на знания, на философия. В такъв се превръщаш, дори и да не искаш, когато разговаряш с Даниел Христов. SportCafe разказа историята за американското приключение на футболния специалист, който за първи път от години се прибра за една седмица в родината.
„Утре си отивам, а още не съм си видял родителите", казва треньорът, чието завръщане в България няма нищо общо с носталгията. Той е по работа, иска да види какво е положението на футбола ни и да обмени знания с някои от най-изявените имена, но не забравя и да се види с приятелите си и любимия преподавател от НСА.
Започва да говори за любимата игра и това е моментът, в който стрелките на часовниците спират. Вече не бърза и разполага с вечността, защото се пренася в измерение, в което всичко е футбол. Захарчетата за кафето стават футболисти, чашите се превръщат във футболни врати, масата - в стадион, а той е художникът с четка в ръка, рисуващ ситуации, голове, нарушения.
„Този сигурно го познаваш?", пита Дани и показва снима на телефона. Защитниците на противниковите отбори сигурно го познават по-добре... и сънуват кошмари от него. Фернандо Каранга.
„Футболистите на ЦСКА излизаха за тренировка, когато разговарях с Пламен Марков, и видях Каранга. Провикнах се на португалски: „Как си, сине?", а той ме погледна и на лицето му се появи най-голямата усмивка на света. Нахвърли ми се и ме прегърна, толкова беше щастлив, че говоря езика му. Когато ме попита откъде, обясних, че работя с много бразилски футболисти", разказа Даниел.
„Заговорихме си като първи приятели и всички ни се чудеха. Аз обаче не бях изненадан. Бразилците са такива. Много топли хора. Винаги ще ти помогнат, винаги ще те поканят на масата. Понякога са в двете крайности - или много работливи, или прекалено мързеливи."
Едва ли има нужда да казваме Каранга от кой тип е. Отношението на една от най-големите звезди на Първа професионална лига обаче не само прави добро впечатление, но и трябва да служи за пример, че никога не трябва да забравяш, че си обикновен човек, колкото и талантлив и популярен да си.
Даниел Христов посещава и противниковия лагер - този на „сините", където минава стаж. „А тези познаваш ли ги?", пита отново. Делио Роси и Габриел Обертан.
„Роси е по-студен човек, но на драго сърце се съгласи да се снимаме. Поговорих и с Обертан и го поканих след няколко години да заиграе в нашия клуб - Ню Инглънд Революшън."
Земно поведение показва и голямата звезда на Левски. Играч, който все пак е преминал през Бордо, Лориен, Манчестър Юнайтед и Нюкасъл. Може би в това е тайната да си успешен - да не се самозабравяш.
Обиколката на Христов го отвежда в ЦСКА 1948, за да се види със стария си познат Валентин Илиев.
„Вальо участва във всички упражнения. Така и не му казах, че понякога трябва да е отстрани, за да вижда някои разигравания и положения от различен ъгъл. Така, както отвътре на трена няма как. Разбира се, важно е и да се включваш в заниманията, за да усещаш играта", казва Христов и показва следващата снимка:
„А този? Емил Гъргоров. Виж го до къде ми е. Викам му: „Абе, Бадем, как ги вкарваш тия голове с глава?", а той каза, че е заради прическата."
В компанията сме на още един треньор и на две дами, така че темата за жените съдии идва естествено. А и е една от любимите на Дани, който ако започне да разказва за всички мачове, които е свирил, един живот няма да му стигне.
„Може би животът в България е увредил мисленето ми и когато за първи път в бригадата ми имаше съдийка, подходих с предразсъдъци. Беше канадка и главен рефер на срещата. Още в 5 мин. нападащият отбор изпълни тъч към нападател, който е с 4-5 метра зад линията на противниковата защита. Което, разбира се, не е засада, но асистентката се обърка и вдигна флага. Бях сигурен, че ще последва грешка, но канадката даде знак играта да продължи. Имаше по-малко от секунда да реагира, но внимаваше. Отсъжданията ѝ бяха безупречни."
„Жените просто искат да им се даде шанс. Не знам защо това се потиска в България", пита се Даниел Христов и дава сигнал на сервитьорката, за да плати сметката.
Той обясни, че в България е виждал международни рефери да допускат детински грешки от невнимание: „Когато съм главен съдия, на разбора казвам на помощниците ми при всяка спряла игра да ме поглеждат в очите, да ми се усмихват и да ми показват палец, за да знам, че са в час. Така не губят фокус, а и аз знам, че в спорна ситуация мога да разчитам на тях."
„Понякога и журналистите създават напрежение. Например, казват: „Игра първо с топката, няма фаул". А ако първо е играл с топката, а после го е застрелял, има ли фаул? Усетът към ситуацията е много важен."
„Никога няма да забравя как един сърбин, страничен съдия, ми помогна в ситуация, в която нямах видимост... - подхваща следващата история Дани, но надига поглед, виждайки сервитьорката, която от няколко минути вече е пленена от разказите му. - Заповядайте парите, отплеснах се."
Изведнъж магията изчезва, стрелките на часовника отново тиктакат и времето тече постарому - бързо и неумолимо. Недостатъчно за човек като Даниел Христов, който до края на деня има още 6-7 срещи: „Ще довърша историята друг път... след пет години, когато отново се върна", завършва шедьовъра си футболният художник, събира боите и четките и изчезва.
