Един пост в социалните мрежи - през 2019 г. това е достатъчно, за да предизвика масова психоза, която да обхване не един, а четири български града едновременно.
В понеделник в Сливен, Ямбол, Асеновград и Карнобат се разиграва ситуация, която за страничен наблюдател изглежда сюрреалистично. Родители щурмуват сградите на училищата и се стига до момент, в който от едната страна на стените майки и бащи крещят в амок, а от другата плачат изплашените от шумотевицата деца.
Спуснат съвсем целенасочено слух гласи, че социални работници се канят да нахлуят в класните стаи и да започнат масово изземване на ученици, които не са припознати от бащите си. Учебните заведения са в ромските квартали и голяма част от децата действително не носят фамилиите на бащите си, което води до повсеместната паника и последвалите я грозни сцени.
Да, колкото и да е невероятно, именно Стратегията за детето 2019-2030 г. успя да задмине по скандали, противоречия и протести дори Истанбулската конвенция.
Миналата година конвенцията доведе до вълна от спекулации и откровени лъжи, а сега всичко се повтаря като в зле скалъпен сценарий.
През януари тази година, едва няколко дни след публикуването на новата Стратегия за детето за обществено обсъждане (в момента все още действа тази за периода 2008-2018 г.), отново започва лавина от обществено недоволство.
Бързо се сформира движение против документа и групата му във Facebook трупа десетки членове на минута. Там разтревожени родители и до днес ежедневно публикуват материали и брошури, които анализират до последната запетая, а изводът винаги е един - Норвегия/ неправителствени организации/ някой ще им вземе децата.
Безпочвените притеснения се редуват с фалшиви новини и информация от крайно съмнителни източници, която обаче удобно обслужва необходимите тези и паники.
Тази група в социалните мрежи вече е едно крайно благодатно поле, в което покълват и разцъфтяват всякакви конспирации. Оттам пътят им за масова консумация и (зло)употреба е открит и бърз.
Едни и днес виждат как Норвегия протяга дълги и алчни ръце към българчетата и не пропускат да напомнят за страховитата Барневернет - държавната служба за закрила на децата, която при съмнения за лошо отношение към дете не се колебае да го изведе от нездравата среда.
Тези загрижени български майки и бащи обаче пропускат факта, че Норвегия е една от малкото европейски държави с естествен прираст на населението - 1,72 деца на жена по данни от 2017 г.
С други думи - на Норвегия не й трябват нашите деца, тя си има.
Други прочетоха без разбиране тезите за ранно сексуално образование и провидяха опит децата ни да бъдат превърнати в "джендъри" - дума, която означава пол, но обществото съвсем погрешно усвои за синоним на "хомосексуалист" точно по време на дискусиите за Истанбулската конвенция.
Трети заподозряха търговия с детска плът и канали за трафик на органи. За всеки родителски кошмар се появяват и надлежните доказателства, че скоро той ще се превърне в истина.
Всички тези фобии намериха своята кулминация в началото на тази седмица в няколко града на Южна България.
Ясно е, че някой си играе с огъня на родителските страхове и традиционната българска мнителност и този някой се стреми пожарът на недоволството да не изгасва.
Случилото се в Сливен доказва това твърдение по най-добрия начин, защото инерцията на пролетните протести започна да утихва и все повече се ограничава само до социалните платформи. Напрежението от март и април стихва и се прибягна до изпитания трик с насъскване на малцинствата, които са податливи на манипулация и достатъчно спонтанни, за да предприемат действия на момента.
И тук се намират оправдания за случилото се. Повтори се и се потрети аргументът, че случилата се паника е нещо напълно нормално, защото хората отдавна са изгубили вяра в добрите намерения на държавата, институциите и законите.
Витиеватите съобщения на Министерството на труда и социалната политика не помогнаха за туширането на излишните емоции, а сравненията на премиера Борисов с Костинбродската афера не могат да разсеят нито един родителски страх.
Когато обаче нямаш доверие в институциите, започваш да вярваш в измислени чудовища като Вещицата на фондация "Анимус", която дебне от метлата, за да ти отнеме детето при анонимен сигнал.
Докато обществото вярва в подобни конспирации, затъва в блато от парадокси. Искаме държавата да закриля децата ни, но не желаем твърде много да ни се меси.
Знаем, че децата трябва да имат своите права, но ни е страх да придобият "твърде много права", за да не станат разглезени. Искаме да учат "като на Запад", но ако може, да пропуснем урока за "птичките и пчеличките".
Мечтаем за държава по европейски образец, само че се страхуваме от добрите практики на Европа и виждаме в тях механизми "да ни вземат децата" или най-малкото - да ги превърнат в "джендъри".
И докато ново еничарство не се задава на хоризонта, все пак идва момент, в който ще е най-добре - и за нас, и за децата - да помислим отвъд паниката.
От нас зависи дали ще си останем майстори на конспиративните хрумвания, или ще заемем позицията на прагматици, които критикуват единствено с доказани аргументи и разчитат на фактите и логиката.
Колкото до Стратегията за детето - тя е един документ с пожелателен характер, който има своите недостатъци, но категорично няма амбициите да откъсва безпричинно деца от семействата им.
