"Ето го и автобусът, виждате, той е обърнат на една страна". Репортерът в небесносинята тениска е твърде възбуден, за да предположи, че нямаме нужда от коментара му. Мисли ни за кьорави и ни асистира с бедния си речник.
Приятелю, думите ти са хиляда пъто по-слаби от картината, която показваш. Ние не сме напълно против гледането на катастрофи, просто се дразним на лош дублаж. Очите ни не изпускат фамозното пряко включване, в праведен потрес докъде може да стигне журналистическото воайорство, наречена понякога професионализъм.
"Ето и ранените, които в момента се изкарват буквално изпод самия автобус". Дайте му на човека награда "Златен лешояд" за този анонс и го оставете да ври в рейтинговия ад на медията му. Душата му е безвъзвратно загубена. Но вашата не е, нали?! Не бързайте с отговора.
Един от ключовите моменти в този забележителен образец на новинарство е появата на едър мъж в червеникава фланелка, който пъди репортера. Името му е Николай Лимбезийски; ще ви кажа след малко откъде знам.
Справедливо афектиран е и ние тайно стискаме палци да стигне докрай в яростта си и да цапардоса лешояда здраво в муцуната. Тук нали така наказваме негативизма. Ние сме гневният мъж в този случай, дори се чуваме да изричаме думите му: "Шш ееей, затова ви бият, гаси камерата! Хора умират, няма да правите сензация!" Хайде де, шибни му един, човече, журналистът ще те разбере. Той не е лишен от съчувствие чак толкова много, колкото предполагаш.
Със следващия анонс дори ще те оправдае, докато те закрива: "Виждате колко афектирани са хората". Ти неволно участва в илюстрацията, пък така да си мислиш, че си нещо различно.
Нямахме намерение да се връщаме отново към темата. Тя трае три дни, днес в късния следобед вече ще е изстинала. Връщаме ви към този епизод, с който родната телевизия трябва да се срамува точно толкова, колкото и от цялостната си редакционна политика, заради добрия герой; заради нас.
В репортаж, направен от същия репортер, виждаме гласът на справедливостта да говори по-спокойно. Под лицето на едрия мъж пише името му, той вече е конкретен свидетел, не образа на масовото недоволство. И застанал пред камерата г-н Лимбезийски вече е новинар.
Още по-бездарен е в обясненията от другия. "Всичките, които са стояли отзад вдясно, си заминаха веднага; имаше един-двама човека, които после и те починаха".
За Бога, това не е емпатичният морален наратив на човека, който държи да се уважава смъртта и гони ненавистните журналя. Смъртта е преразказана по такъв хладнокръвен начин, на какъвто един истински репортер от телевизия не е способен. Но този сегмент в моменат не е за нея, за живите е.
Човекът е в ролята на спасител, разказваме добра история. Добра може, особено на фона на ужаса! Фокусът е към него и той е спокоен, уверен, дава оценки. Вече не са му толкова бурни, правдиви и общовалидни.
На какъв момент, Ники, прости на журналята, които иначе са за бой? Кога точно реши, че от умиращи хора няма да им дадеш да правят сензация, защото ти ще модерираш по-умело емоцията? И кой, за Бога, владее ключа към "нормалното" представяне трагедия?
Хоп, Ники Лимбезийски рязко престана да е нашият колективен глас на възмущение и стана колабороционист с неприятното репортерче. Стиснахте ли си ръцете накрая? Разбрахте ли се като хора? Простихте ли си? Ех, значи, така да не ви вярвам на човечността и на двамата и в същото време, така да вярвам в нея.
Но вижте, жанрът е смърт, едини сме, че става за гледане, явно проблемът е бил чисто кинематографски. Лош кастинг, слаб сценарий. Иначе темата си я биваше, нали?! Хайде сега, само не казвайте, че такава катастрофа не бива да е водеща новина. То е все едно да кажете, че не биваше да има национален траур.
Емо си е Емо (това е името на репортера, горят му ушите така или иначе в преизподнята на човечността ни); Ники си е Ники; а ние сме си ние. И ако бяхме на мястото на Ники в тая ситуация, вероятно щяхме да отстояваме гнева си към неправда по-адекватно.
Нямаше може би да се появяваме пред омразната търсеща сензации камера. Или ако се появим – да сме умерени и добре артикулирани в приказките си за смърт.
Ние не сме като тия лешояди, репортерите, ние сме по-деликатна порода. Уважаваме живота! Даже почти винаги. Дори когато следим със затаен дъх колко народ са измрели при атака в Сирия, пак е от уважение към човечността. Не сме принципно против всяването на депресиращи емоции и показването на ужас, скръб и кръв.
Просто искаме респект към тях. Но към жанра нямаме забележки. Така де, само тъпи сериали и засукано готвене ли да гледаме?