"Толкова е бюджетът. Ще му дадем 100 лева, да се успокои, без да пее, ако може. Айде, аз ще му дам от моя джоб още 50 лева. Свободата е демокрация, като не му харесва - напуща хора и отива в хор "Гусла"
Вежди Рашидов, министър на културата
Спестете си възмущението, Вежди Рашидов няма да му обърне внимание. Той не съжалява за думите си, той е убеден в правотата си, също както е убеден, че не се е родил човекът, който ще го накара да се извини.
Всичко може да се прости. И парвенюшкото тупане в гърдите "Аз им отворих вратите на Notre Dame", и панаирджийската суета около изложбата в Париж, и онзи клет комплекс за малоценност, който е превзел умовете на целия политически "елит".
Може да се прости и присвояването на историята за лично и партийно ползване, и сеитбата на интриги между "придворни" и "антибългарски" медии.
И нулевият толеранс към чуждото мнение, и лицемерната "скромност", и втръсналите тиради за непризнатия гений, вградил сянката си в министерския си кабинет.
Но отвъд непристойния диалог за прословутите 35 евро командировъчни има едно нещо, което не може да бъде простено.
Не може да се прости лекотата, с която министърът на културата фамилиарничи с "Васко Божков" в интервю, в което не спомена нито веднъж имената на хористите от "Йоан Кукузел".
Не спомена дори името на доц. Димитър Димитров, диригент на ансамбъла от 1968 г. и ръководител на патриаршеския катедрален хор при "Св. Александър Невски" от 37 години.
Ако чуете смирението, с което той, братът на патриарх Неофит, описа отношението на държавата към "кукузелите", ще разберете.
Ако усетите вълнението, с което този 72-годишен мъж описва възможността да се качи за първи път в живота си на Айфеловата кула, в паузата между репетицията и концерта миналата седмица, с пари от "дневните" за командировката, тогава ще разберете колко тъжен е целият скандал около парижкия гастрол на правителството.
Ще разберете, че това не е прецедент - в същите "скромни условия" (т.е. без заплащане) се е изявявал хорът "Йоан Кукузел" винаги когато е поканен на командировка по правителствена линия.
Ще разберете колко вулгарно е всъщност отношението на държавата към ангелогласните й певци.
Тези хора нямат нужда нито от Вежди Рашидов, нито от предшествениците или бъдещите му наследници, за да влязат в Notre Dame. Нямат нужда от ведомственото "Евала", за да проникнат с гласовете си в душите на слушателите си.
Да, сигурно дебелашкият хумор продава. Но разликата между него и достойнството на хористите от "Йоан Кукузел" е космическа.
Смешното е, че провокацията с министерския бакшиш, лепнат с плюнка върху челото на инакомислещия, гъделичка същия сеирджийски манталитет, срещу който уж протестираше самият Рашидов.
До онзи ден нямаше скрупули да оплаква по телевизиите личните си два милиона лева, пропаднали в издънените трезори на КТБ, нямаше скрупули да проклина сиромахомилската жилка на българина, който вместо да изрази съжаление за ограбения творец, го подигравал "Хак му е".
Днес от висотата си на ресорен министър се пита: "един хорист за 50 лева хонорар ли е?!".
Той, който е познал и меда, и жилото на българското мутро-меценатство; той, който познава много добре унижението да чакаш подаяния, вместо признание.
Всичко може да се прости, но това вече е прекалено.
