Българският профсъюз е уникално политическо животно. На теория, би трябвало да защитава правата на всички работещи. На практика обаче вирее най-буйно сред руините на агонизиращата, но стратегически важна държавна собственост и гравитиращите около нея честни частници - енергетика, транспорт и здравеопазване.
Средностатистическият работник извън този ключов периметър вероятно никога не е виждал синдикалист на живо, камо ли да е разчитал на неговия твърд юмрук и непоклатима воля за защита на правата пред работодателя.
Нямаше синдикат и в Горни Лом, където утилизираха противопехотни мини с чук за 240 лева.
Дори там, където съществуват обаче, профсъюзите проявяват странна избирателна пропускливост към проблемите на трудовия човек - особено когато тяхната дума заглъхва като закъснял шепот след свършен факт - и при брутални нарушения на правилата за трудова безопасност (мина "Ораново"), и при бруталното предизборно унижение (празните магазини на Бобовдол).
Такова беше и включването им в края на кабинета „Орешарски", когато оставката беше вече ясна, а те излязоха на протест да я поискат.
Нищо по-различно и на днешния протест, на който КНСБ изкара 6000 души срещу вдигането на пенсионната възраст с 4 месеца - дни след като идеята на МФ за рестарт на Дянковата реформа беше "полубламирана" от парламентарното мнозинство. Така или иначе, водачът на синдикалния протест Пламен Димитров вече си приписа чуждия консенсус като свое постижение.
Случайно или не - българските синдикати имат особена слабост към изявите "след дъжд качулка" за отчитане на дейност. Към лесните, но показни победи - за сметка на неглижирането на по-сериозния проблем - работа в нечовешки условия, притискане, плащане на ръка и осигуряване на минимална заплата, дори и реалната да е по-висока.
Правата на работниците се нарушават непрекъснато и то не само на миньорите и заетите в тежката промишленост.
Вместо това синдикатите се занимават с единствената дейност, която им е забранена от закона - политическата. Но без да носят отговорност. А докато това е така, смисъл от тях няма - освен за малцината, които изграждат публичния си образ като синдикалисти.
