Попаднали сме в прегръдката на една дълбоко провинциална близост, от която измъкване няма.
Премиерът е Бойко, шоуменът на Републиката е Слави, първата ракета на България е Гришо, а гражданите на милата ни родина са чичо Пешо и леля Мария.
Публичността ни не обича фамилиите, още по-малко обръщението "госпожо" и "господине".
Това институционализиране на личните имена минава през най-висока инстанция - по националните телевизии вече е норма млади репортери да говорят на възрастни хора на "ти" и на малко име: "А сега Бай Ангел ще ни каже за ланския сняг".
В така наречената публицистика ситуацията не е по-различна - разговорите между водещи и политици са заприличали на надвикване през балкона на комшията. Премиерът - самият той по-известен като "Бойко", "бате Бойко", "Баце" и т.н., нарича министрите си "Лилето" и "Влади", а председателят на парламента - просто "Цецка".
По фамилия се говори само на лошите - Костов, Пеевски, Дянков, ФидосИЕва... последната дори не е удостоена с честта да й се произнася правилно името.
С малките си имена всички сме равни, някак простовати и еднакво мизерни. Всички сме Динко, а мошениците ни изглеждат по-близки и по-малко виновни.
Фамилиите са не просто 3-то име на човек, те са символ на родовата принадлежност и памет.
Доброволното отказване от тях е манипулативен реверанс към масите - към хората без история, без титли. Това е популистки акт, който дискриминира хората с имена - прави ги далечни и чужди, дори превзети.
С отказа си от фамилните имена ние доброволно се отказваме от личното си пространство. Много по-лесно е да питаш Бойко за внучето му, отколкото господин премиера.
Дори царят в България, отчасти доброволно делегитимирал се до Симеон Сакскобургготски, се лута дълго време между Негово Величество и Симеон, за да свърши накрая просто като Царя.
Накрая доживяхме момента, в който Галена прескача границите на битието си и по покана може би повече на Ахмед, отколкото на Доган, става жив свидетел на политически процеси като изгонването на Местан от ДПС.
България не обича елитите си, но трябва ли всички да сме в ролята на чалга изпълнители?
Социалните медии допълнително утежняват ситуацията с авторитетите - там формите на познанство са сведени до приятели и последователи, а "моята дума" е срещу "твоята дума". Всички сме равни, някои - дори повече. Домоуправителят на панелка в "Люлин" става по-меродавен от професор по конституционно право.
Ще се окаже, че мечтата на Бригадирското движение я сбъдна Марк Зукърбърг. Иронията е, че Бриго Аспарухов има само 16 френда.
Във Фейсбук фамилиите също се ползват с негативна конотация - там "Иванов" обикновено е вързано с продължение от типа "какво знаеш ти?" и звучи като реминисценция от казармения език на старшините.
Не винаги е било така - претопяването на авторитетите се случи неусетно, но систематично, между интервютата по пантофи, "Иване, кажи си", "всички сме братовчеди" и други реплики, за да се стигне накрая до еманацията на тази философия "аз съм прост и вие сте прости".
Сега границите между "ти" и "вие" са като въжен мост - крачката от "Шоуто на Слави" до "Референдума на Слави" не е голяма.
А България все повече заприличва на село, в което не всички се обичат, но всички са на "ти".
