На 14 юни 2013 г. на жълтите павета се изсипа толкова пороен ентусиазъм, че малко хора си представяха това правителство да издържи цяла една година. Из въздуха витаеше свежо чувство на събуждане от сънната болест, с която политиците ни държаха в покой мандат след мандат, докато правят каквото си поискат.
Кариерното израстване на младата надежда на ДПС Делян Пеевски до шеф на контраразузнаването бе толкова възмутително, че много хора го възприеха като некролог на кабинета „Орешарски" и партиите, които го подкрепяха, които продължават да го правят и сега, но с половин уста. И нещо повече.
Хората проумяха, че винаги ще има Кой с различни имена. Че трябва да изтърбушим сграда, а не просто да й замажем фасадата с друг партиен цвят - син, лилав, жълт, червен .... Че всички тези цветове са еднакви, а ние сме далтонисти и политически наивници.
Затова протестът стана процес
Превърна се в народен празник на осъзнаването, не на пиенето на бира и кучешките разходки. Създаде се жива социална мрежа на окончателно отвратените, искащите промяна и истинско представителство в държавната машина граждани, безпартийните от всички възрасти - на тези, дето просто им писна да ги правят на маймуни. Заговори се за край на прехода, за пряка демокрация ...
Тази огромна енергия в крайна сметка бе закопана на земята. Управляващи и опозиция останаха верни на своето дебелокожие да виждат събитията в тесния формат на своите интереси, да чуват само ехото на улицата, да лепят етикети, да разделят и да владеят.
Процесът забавяше ход постепенно, докато се чудихме коя улица на блокираме, доматите или камъните да хванем и как гражданите могат да поправят счупена матрица на властта... Някои самолюбиви и самоназовани за водачи наложиха вето върху алтернативата на мнения и обявиха, че всеки, който не е с тях, е срещу тях. Това отказваше хората и протестът замираше.
Накрая естествено го обявиха за мъртъв
Една година по-късно сме докарани до абсурда да научаваме по медиите кога и как политическите лидери смятат, че е редно, подходящо и угодно за тях да има избори - и, разбира се, по какви правила да бъдат проведени. И пак - не за нас, а за тях. Цялото фрийкшоу е не просто мудно и банално, дори няма значение дали е морално, защото е най-вече обидно.
Заради спомените от пълното с народ „Цариградско шосе", протестните песни, затворения Софийски университет и хилядите плакати, лозунги и начини, с които отричахме цялата политическа класа. А тя ни се зъбеше морализаторски или назидателно зад металните барикади и белите автобуси, в които се окопа от страх, че някой ще й посегне или ще й задава въпроси.
Една година по-късно излиза, че те ще подадат оставката, която искахме. Когато пожелаят те, не ние. След като първо се договорят едно хубаво и задкулисно. И ще ни хвърлят пренебрежително трохите, защото народът, суревенът, видиш ли, така искал с цялото това скачане, пищене и сценични демонстрации в центъра на София, гласувал на европейските избори и така било справедливо.
Ами похабените 365 дни, в които българката държава бе впрегната да обслужва един руски проект, докато гражданското общество и способността му да мисли независимо, без овчар бяха отричани.
Кой ще ни ги върне, когато те си отидат и на тяхно място дойдат следващите, тоест предишните, дето също си отидоха, щом поискаха и сметнаха, че им изнася, само че го направиха с малко кръв на Орлов мост?
Статуквото, колкото и грозна да е тази дума, дори не помръдна. Назначи си министри, подписа си договори, прие си закони, проведе си избори, а сега режисира смяната на едни лица с други. Подготвя политическа инсталация, така да се каже. Пред очите на всички, със същите кухи фрази, плези ни се в лицата, че от нас нищо не зависи.
Днес е денят, в която трябва да им отговорим.
365 дни са твърде много за един протест. Но са само началото за един процес. Само в това убеждение си струва да вярваме.
