Някои неща са подчертано лични, независимо дали си бай Коце от село Локва, или кандидат за президент на САЩ. без значение дали човек е публична личност или познава общо 20 човека, всеки има изконното, човешко право, да се изпикае сам, да прави любов, без да бъде наблюдаван от други, да боледува сам и да умре сам. Без воайорщина, без окото на Big Brother, без публикации в пресата и викове на тълпата.
Или?
Най-сериозният трус за кандидат-президентските кампании в САЩ не беше хакнатата поща на Хилари Клинтън, нито дискриминиращите изказвания на Тръмп, а припадането на бившата първа дама по време на церемонията в памет на жертвите от 11 септември. Насред бурята от медийни спекулации нейният опонент Доналд Тръмп се усъмни в издръжливостта й и обяви, че скоро ще представи публично доклад за здравословното си състояние.
Важен медиен ход, предвид факта, че републиканецът е с година по-възрастен от госпожа Клинтън.
Надпреварата кой е по-подходящ за президент придобива нови измерения, местейки се към дискурса на вечния спор между пушачи и непушачи „кой е по-здрав".
От целия този хаос изпълзява въпросът доколко са длъжни политиците да споделят с обществеността и медиите своето здравословно състояние. Права ли е била Хилари да замаскира диагноза „пневмония" под по-меко звучащия „топлинен удар" или това е лъжа, способна да торпилира доверието на нейните избиратели?
И ако политиците трябва да известяват народа за здравния си статус, то за каква част от него?
Добре е избирателите да знаят за евентуални животозастрашаващи заболявания на кандидатите. Но трябва ли да очакваме кандидатите за политически длъжности да ни оповестяват за хемороидите, кариесите и афтите си?
По какви критерии се определя кое заболяване трябва да бъде споделено и кое не? Щяха ли американците да са по-спокойни, ако Клинтън беше обявила три дни по-рано, че страда от настинка и фарингит, които евентуално биха могли да се превърнат в пневмония, която да доведе до нейното отсъствие на важна за страната церемония? Това отново не би оправдало отсъствието й от възпоменанието на жертвите на най-жестокия терористичен атентат в историята на САЩ.
Тъжната истина е, че колкото и да сме цивилизация, все пак сме племе. Болестта на вожда ражда раздори, бунтове и притеснения, а историческите примери за това са много. Тази тенденция се наблюдаваше още в СССР в края на 80-те, когато невъзможността на управляващия елит да завърши цял мандат роди цяла серия вицове. Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко...никой от тях не успя да упражни докрай своята власт, тъй като всички те бяха доста възрастни. И болни.
Въпреки това един от най-успешните американски президенти, който прекара Щатите през Голямата депресия и Втората световна война - Франклин Делано Рузвелт, е имал полиомиелит и е бил в инвалидна количка. Но в същото време президентът, спечелил 4 мандата и ръководил 12 години страната.
Факт е, че упованието в здравето на лидерите има и чисто психологически корен: както човек избира съпруг или съпруга в добро здраве, за да има поколение и жив партньор, с когото да го отглежда, така и всеки избирател е склонен да даде гласа си на човек със здрав тен, получен на яхта, а не на такъв с бледо лице и торбички под очите. Справка: изборите за президент в САЩ през 1960 г., на които се борят Джон Кенеди и Ричард Никсън.
Тогава президентските дебати за първи път се излъчват по телевизията. Според изследователите Кенеди печели именно заради здравия си външен вид, който контрастира с този на бледия, потен Никсън, загубил от опонента си с две десети от процента.
И въпреки това, Кенеди остава в история като най-младия умрял президент, след като е убит на 46 години.
И политиката, и животът са безмилостни. А гаранция за живот и здраве няма. Но както е казал народният гений: по-добре здрав и богат, отколкото болен и беден. И все пак, ако Тръмп олицетворява здравия и богатия, може би трябва да поразмислим.
