Внимавайте какво си пожелавате, защото най-много сълзи са проляти заради сбъднатите молитви.
Това си помислихме, когато Менда Стоянова, Даниела Дариткова, Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски решиха да обърнат с хастара навън цялата система на партийното финансиране, за да угодят на молитвите на 2 516 791 граждани за намаляване на субсидиите до 1 лев на 1 получен глас.
В средата на бюджетната година ГЕРБ реши да приложи "народната" воля в практика и да намали рязко финансирането на партиите. ДПС либерално вдигна залога - нека субсидията да е нула. Но нека да паднат и всички бариери пред частното финансиране.
Да отменим 10-годишната забрана за политически дарения от търговски дружества. Да взривим тавана на допустимите вноски от физически лица (в момента - 10 000 лв. на година). Да настигнем американците, че и да ги задминем по приватизация на политическото пространство.
Само си представете прекрасния нов свят на бездънните партийни каси, в които приносът на данъкоплатците е занулен за сметка на откритото корпоративно наддаване.
Ако главният изпълнителен директор на Exxon може да стане държавен секретар на САЩ, защо директорът на нефтената рафинерия на "Лукойл" в Бургас да не си резервира поста на министър на енергетиката с щедро дарение? Какво ще му попречи да поведе лично държавните преговори с Москва по повод цените на енергийните доставки?
Ако Goldman Sachs захранва с финансови министри и Демократите, и Републиканците, бихте ли приели ръководителят на произволна местна търговска банка да пише държавния бюджет или да номинира гуверньора на БНБ, независимо от смяната на кабинета?
Бихте ли се съгласили фармацевтичните производители да управляват от ваше име 4.3-милиардния бюджет на НЗОК срещу дарение в размер на една мениджърска заплата в "правилната" партийна каса? Съгласни ли сте акционер от завод за боеприпаси да ръководи външната политика на България?
Или строителят на "Граф Игнатиев" да излъчи новия кмет на София?
Наивно е да смятаме, че подобни схеми не се чертаят и в този момент. Прост показател е докъде стигна идеята на Валери Симеонов за забрана на рекламите на хазартни игри по телевизиите - до девета глуха. А и явно системата спокойно допуска бизнес-партии да получават представителство по всички нива на управлението - от местните общински съвети до Народното събрание.
И все пак всичко си има граници.
Директните връзки между частен търговски интерес и институционална власт не са повод за публична хвалба (освен ако не се наричате Ахмед Доган). Рано или късно прекрачването на прага на обществената търпимост води до скандал с фатален край за кариерата на политическия играч. Дори когато става дума за евтини трикове като спестен данък от покупката на апартамент.
Няма спор: държавната издръжка за партиите има нужда от повече прозрачност и аргументираност, а не от популизъм и арогантно отношение.
Не е логично големите партии да се превръщат във финансови китове, които трупат излишъци и печалби от лихви, докато ползват имоти под наем на преференциални цени. Не е редно и партиите да преразпределят милиони от парите на данъкоплатците за неприсъщи дейности като дарения за църкви или за жертви на катастрофи и бедствия. На това му се казва помен с чужда пита.
Не е нормално и да се допускат всевъзможни пробиви в уж "бетонните" забрани и лимити - например, чрез маскирането на солидни корпоративни дарения през фалшиви декларации от името на нищо неподозиращи безработни хора и пенсионери.
Да не споменаваме формите на политическо влияние, които не подлежат на количествен контрол - като пазаруването на телевизии и вестници за пропагандни цели, ръчните настройки в големите обществени поръчки в полза на скрити спонсори, и други взаимоизгодни услуги без фактури и приемо-предавателни протоколи.
Ако се вгледате в изброените примери, ще разберете, че размерът на субсидията не е първостепенният проблем. Няма значение дали тя е 0, 5, 11 или милион за глас, ако никой не следи как партиите харчат парите си.
Причината за масовото недоверие и желание за революционен поврат е в отсъствието на ефективен контрол върху приходите и разходите, липсата на санкция при провиненията. Тази отговорност е на Сметната палата, Комисията за борба с корупцията, прокуратурата и съдът.
Тук оставката се смята за най-жестокото наказание при остро компрометиращо разкритие. Присъда рядко се прочита извън "трибунала" на Facebook.
Това е разликата между 30-годишната посттоталитарна демокрация в България, белязана от два държавни фалита, и страните с функциониращи институционални контроли. Корупционни изкушения и разпад на доверието се случват навсякъде. Но метастазите им никога не се разпръскват в целия политически организъм, защото обикновено се блокират достатъчно рано от поне един системен "страж".
Ако отклоненията от нормата досега са били единични случаи, задължително придружени от напоителен медиен скандал, оттук нататък рискуват да се превърнат в законна практика.
Тези, които са свикнали да пълзят по корем пред спонсорите си, ще продължат да го правят, но вече без задръжки и скрупули. Няма да се крият по гаражите, няма да се налага да се измъкват на пръсти през задния вход.
Онези, които отказват да се поддават на натиск, ще отпаднат от политическата игра по "еволюционен" път.
Дори да се въведат забрани за финансиране от офшорки и чуждестранни компании, ще се намерят начини за финтове. Ще се намерят и начини за законов рекет върху фирми за дарения, пред които Суджукгейт ще изглежда като лека шегичка между приятели.
Вместо да опазим стадото, ще вкараме вълците в кошарата, като съборим стените й. Затова - внимавайте какво си пожелавате. Демокрацията е скъпо удоволствие, но привидно евтините "имитиращи продукти" винаги излизат през носа на гражданите.
