3 катастрофи, 11 загинали и 20 ранени за едно денонощие, в един и същи пътен участък. 20 километра делят Български извор и Микре - добре познат участък на всички, които пътуват между София и Варна по т. нар. Северен път.
Темата „смърт на пътя" бързо привлича зрителския интерес, тъй като е лесно да се поставиш на мястото на жертвите. Всеки от нас пътува и няма гаранция кого ще срещне на пътя, дори и да се смята за опитен шофьор. Търсят се виновни, задават се въпроси, а властта обещава, че „ще се вземат мерки".
Не е трудно човек да разбере, че нещо не е наред в този участък от Републикански път I-4 (или европейски E772, ако предпочитате).
Шофьорите вероятно имат вина за инцидентите, като това ще бъде изяснено от експертизите. Но същите тези шофьори - опитни или не, безразсъдни или внимателни, пътуват из цялата страна, пътуват и в чужбина, но подобни неща не се случват навсякъде. Въпросът е защо?
Участъкът е част от непостроената магистрала "Хемус", която някой ден, на теория, ще свързва София със Северното Черноморие. Автомагистралата вече е „пълнолетна" - първата отсечка от нея е открита през 1999 г. 18 години по-късно "Хемус" е далеч от завършване, а връзката между два от най-големите градове у нас - София и Варна, се осъществява по път с едва две ленти - по една във всяка посока.
Кръстовището за село Микре фигурира в документацията на Областната дирекция на МВР като едно от местата, където се извършва наблюдение и контрол с камера. Камерите имат възпиращ ефект или поне така беше до началото на юли 2017 г.
Властимащите обаче решиха, че събирането на пари от актове за превишена скорост е по-важно, както и че няма смисъл да подсказват на шофьорите къде трябва да намалят скоростта.
Така предупредителните знаци за камери бяха демонтирани, а ограничението от 60 км/ч по I-4 в района на Микре остана на съвестта на всеки отделен шофьор.
Сигурно доста глоби са събрани, но дали са по-ценни от човешкия живот?
Липсата на този знак не е единственият проблем. Ако сте карали скоро из България, сигурно сте забелязали колко нелогична е маркировката на места и как в участъци с нулева видимост по някаква причина изпреварването е разрешено и обратно.
След години инциденти в района на Кресна, държавата най-после съзря, че табелата "Участък с повишена концентрация на ПТП" не върши работа и непрекъснатата линия, забраняваща изпреварването, беше удебелена и подчертана със сигнално червена маркировка.
Това ли е обаче единственото опасно място в България?
С едва двете си ленти I-4 може да бъде засрамен от много „селски" пътища из страната. Тесният път съвсем логично изнервя шофьорите, които смятат, че щом бързат, имат основание да пренебрегнат непрекъснатата разделителна линия, която забранява изпреварването, и да се вмъкнат в насрещното.
Няма какво да ги спре - нищо освен ивица боя по асфалта не разделя двете ленти. Няма мантинела, няма бетонови блокчета, няма нищо, въпреки че всички знаят, че там е опасно. Една бяла линия, а отвъд нея - смърт.
Заблудата, че сме добри шофьори, е това, което ни убива по пътищата. Но и държавата. Същата държава, на която й беше много важно да изхарчи милиард за саниране, но някак не може да събере воля и да се погрижи за живота на хората.
Магистралите са хубаво нещо, но и те не са универсален лек.
Инциденти стават и по тях, когато липсва шофьорска съвест и се предприемат излишни рискове. Други, с пъти по-евтини и бързи за осъществяване мерки могат да направят най-критичните участъци по-безопасни.
Дори те да бъдат предприети обаче, това отново става след трагедията. Както ремонтът на друг смъртоносен път у нас - Пловдив-Асеновград, започна едва тази година, вероятно след като се събраха достатъчно трупове, че да осъзнае властта, че не може да се разчита на шофьорите да се опазят сами.
Както стана и с тунелите у нас, проверките в които започнаха едва след инцидента във „Витиня" и смъртта на една жена.
Защото у нас е така. След дъжд качулка, след смърт - мерки.
