"Партията може да остане без членове, но без кандидати за министри никога." Известният цитат от пиесата "Големанов" на Ст. Л. Костов винаги е имал своята актуалност в нашия политически живот.
Но ето, че и това се случи - партиите да останат без кандидати. Ако погледнем към номинациите за вота за президент, който предстои на 14 ноември, ще забележим, че нито едно от основните лица не е издигнато от партия.
Нещо повече - от онези партии, които принципно имат шанс да влязат в следващото Народно събрание или се предполага, че поне ще минат линията от 1%, само две формации засега предлагат партийни кандидатури.
Каква е ситуацията до момента - Радев още от първия си мандат е независим с подкрепата на БСП, а сега и с тази на "Има такъв народ", "Продължаваме промяната" и на поне част от "Изправи се БГ! Ние идваме!". Проф. Анастас Герджиков пък откри повика към "Дондуков" 2, точно когато ГЕРБ се чудеха какъв кандидат да подкрепят.
Горе-долу същата е ситуацията и с Лозан Панов и "Демократична България", само дето на последните им отне дни да дадат височайшата си благословия за кандидатурата на шефа на ВКС. Но всички очакват това да стане.
Междувременно сред останалите формации, ИТН, вероятно с оглед и на "изключително успешните" им кадрови решения до момента, решиха да подкрепят Радев, при БСП нещата са ясни (все пак те изнамериха за предишния вот този слабо известен летец и го поставиха като водещ претендент за президент), а при ПП и ИБГНИ връзките с действащия държавен глава са достатъчно силни, за да имат реално някакъв друг избор.
Така на практика партийните кандидати (на онези партии с над 1% подкрепа според социолозите) остават "Възраждане", които посочиха своя лидер Костадин Костадинов, и ВМРО, чийто избор падна на бившия преподавател от ВТУ Михаил Михов.
Истината е, че въпреки всички приказки за това как сега изборите са станали интересни и как ще има истинско противопоставяне, вероятността след 14 ноември да имаме нов човек за президент е доста малка.
Да, кампанията тепърва започва и кандидатите все още имат време да убедят хората колко добри ще са като държавни глави, но вероятността страната ни да има нов космонавт в рамките на следващите 10 години май е по-голяма.
И именно липсата на реална интрига за победата, заедно с факта, че партиите вече минаха през два парламентарни вота и се готвят за трети, карат много централи да се откажат от идеята за своя номинация.
А останалите предпочитат да се крият зад инициативни комитети и независими кандидати. Разбира се, на оформящите се в челното трио вече се гледа донякъде като на Радев (който поне този път излезе донякъде от амплоато си на човека на БСП), човека на ГЕРБ и човека на ДБ. Защо тогава въпросните политически сили не излязоха да посочат кандидатите като свои?
Отговорът е донякъде прост - защото не могат да си го позволят.
Тази формула я откриха БСП още на предния вот за държавен глава, издигайки Румен Радев за свой кандидат като алтернатива на ГЕРБ и номинираната от тях Цецка Цачева. Идеята тук е да се посочи силна гражданска фигура (та била тя и не особено известна) и да се лансира като алтернатива на големия силен на деня, без обаче кандидатурата да носи негативите на партията, която я издига.
Това е ход на партийна безпомощност, който показва колко слаби всъщност са днес основните политически сили.
Единствената причина преди 5 години той да проработи се казва Цецка Цачева. Защото, каквото и да си говорим, ако кандидатът на ГЕРБ тогава беше по-силен и с малко по-адекватна предизборна кампания, Румен Радев нямаше да може да помирише президентския стол.
И все пак, бившият шеф на българските Военновъздушни сили поне имаше цяло лято да натрупа някакъв публичен образ, а ролята му на силен човек от армията (която традиционно пази добро ниво на доверие в обществото) му помогна много да се оформи като ясната алтернатива.
Сега имаме опит да се повтори този ефект, но при една доста по-различна политическа ситуация. През последната година ГЕРБ осъзнаха в каква изолирана ситуация са попаднали. Подкрепата за тях е стигнала до някакво относително твърдо ядро, но извън него няма почти никаква периферия, която да ги одобрява. И на тях им липсва човек, който да пробие това ограничение.
В ДБ имат подобен проблем - там просто няма достатъчно силна и изпъкваща личност, която да може да излезе извън твърдия електорат на формацията и да я изведе крачка напред. Паралелно с това там се сблъскват и с една друга пречка - голяма част от техните симпатизанти са готови да дадат гласа си още на първи тур за Румен Радев като "кандидат на промяната".
Колкото до другите, в голямата си част те дори предпочитат да оставят тази битка настрана.
Всичко това трябва да ни говори за тоталната загуба на обществено влияние на партиите. От идейни и политически центрове на самото общество те се превърнаха във втренчени в пъпа си, постоянно враждуващи помежду си клики, които на практика не се различават чак толкова една от друга.
Най-яркият знак за това е самият факт колко късно вече се обявяват кандидатите за една толкова важна позиция като президента. На партиите им отне цяла вечност, докато решат дали въобще смятат да участват, камо ли кого ще подкрепят.
Всичко това ограбва самите избиратели от времето за взимане на решение. От време да се запознаят с кандидатите, да проучат кой от тях за какво се бори и да решат кого да подкрепят. Вместо това целият процес се подкарва на галоп и ако може гласоподавателите да бъдат всячески ограничени до това да трябва да използват първичните си инстинкти при крайния вот.
И проф. Герджиков, и Лозан Панов са хора, които имат потенциала да бъдат силни кандидати за президент. Но включването им в надпреварата в събота пред Великден ще им пречи адски много.
Ще пречи и на самия демократичен процес, който във всяка нормална държава би означавал, че тези кандидати трябва да се знаят минимум 3-4 месеца преди самите избори, за да могат да направят адекватна кампания.
Каквото и да се случи обаче, след 14 ноември у нас ще има избран нов парламент, а най-късно седмица след това ще има и избран президент. И целият керван ще продължи да си върви, независимо колко лаят кучетата.
А ситуацията с цялата тази идейна немощ на партиите едва ли ще се промени особено.
