Една карикатура, един президент с малко по-остро изказване за свободата на словото и поне четирима убити души. Не се знае колко точно ранени. Това, най-сбито, е ситуацията във Франция и борбата ѝ с радикалния ислям.
Когато президентът на страната Еманюел Макрон заяви, че Франция трябва да защитава светските си ценности от "ислямисткия сепаратизъм", който "заплашва да завладее някои мюсюлмански общности" в страната, мюсюлманският свят отговори с критики, протести и бойкот на френски стоки.
А сякаш общата идея е, че френският държавен глава не уважава тази религия и хората, които я изповядват, включително френските граждани мюсюлмани.
За да последват и терористичните атаки след това - убити хора до християнски храм в Ница и нападнат охранител на френското колсулство в Саудитска Арабия.
И това се случва на фона на няколко терористични атентата в страната, провокирани от карикатури. Няколко рисунки на пророка Мохамед провокираха насилие, убийства и толкова много омраза.
Няма защо да си правим илюзии - карикатурите в сатиричния вестник "Шарли ебдо" са скандални и със сигурност са обидни за мюсюлманите. Изданието като цяло има славата, че не се притеснява от това да прави груби и цинични карикатури, които да създават полемика, спорове и дебати.
Но това е свободата на словото - идеята да преглътнеш, че дори дразнещите, просташки или груби мнения могат да бъдат публикувани, стига да не нарушават държавните закони. Това е идеята, че когато едно нещо е толкова спорно, по него се спори, а не се режат глави. Че когато не си съгласен с нещо, ще изкажеш мнението си и ще се мотивираш, а няма да нападаш хора с нож, обявявайки джихад на неверниците.
Това просто не се смята за прието в Европа.
И все пак такива неща се случват. Тероризъм, радикализиране на мюсюлмански общности. Когато през 2014 г. "Ислямска държава" се появиха на картата и призоваха бойци от цял свят да се присъединят за създаване на Халифат, хиляди и хиляди млади от Европа се стекоха под знамената им.
И сега някои хора, особено афектирани от атентатите във Франция, задават въпроса имат ли такива хора място в европейските държави? А други стигат по-далеч, питайки дали исляма като религия има място в Европа.
Въпросът е, че не ислямът е проблемът. Проблемът е в културата, която ти казва, че напук на всички писания в Корана, забраняващи насилието, всъщност е напълно приемливо да убиваш и да сееш агресия, просто защото си се почувствал обиден.
Една религия може да бъде както убежище за човек и опора в трудни моменти, така и извинение за животинските пориви към насилие. И именно второто е проблемът тук, защото то дава извиненията от рода на "Бог каза, че може", както и "Правим го в името на Бога".
Очевидно истината е, че в момента дори в развити държави като Франция, интеграцията в този ѝ вид просто не работи.
Да, Европа е това, което е, именно заради многообразието си и заради способността си да приема различните и да взима най-доброто от тях. И все пак Старият континент остави голяма част от мюсюлманските си общности да са капсулират и да се радикализират.
Проблемът в случая е пасивният подход по отношение на интегрирането - едно очакване, че хората от други култури сами ще се адаптират към реалността на Европа, по свое желание.
Факт е, че европейските държави като Франция и Германия също допринесоха за проблема, игнорирайки създаването на паралелни общества и предприемайки политики, които допълнително маргинализират и озлобяват подобни групи.
Гета като Моленбеек в Брюксел, "Сен-Дени" в Париж или "Нойкльон" в Берлин, в които не можеш просто така да влезеш и да си излезеш спокоен, не се появиха от само себе си. Те са плод на десетилетия неразумна социална политика и криворазбрана толерантност.
А притокът на десетки и стотици хиляди имигранти, предимно изповядващи исляма, в една нова и доста по-либерална среда, създаде още по-голям разрив в самите общества, давайки път за редица крайнодесни и дори неонацистки групи да избуят и само да влошат проблема.
Политиките за тези малцинства са нещо наистина важно, но те трябва да изхождат от един основен принцип: "За да живееш тук, трябва да спазваш местните правила, да познаваш местните ценности, да ги уважаваш и не на последно място - да ги приемеш като свои".
Така, когато един учител говори за свобода на словото, дори когато става дума за обидна и дори вбесяваща тема, чужденецът да знае, че независимо от това как са постъпвали в родината му, тук така не може. Тук (и това "тук" важи за цяла Европа) подобно нещо е неприемливо. И ако на някой не му изнася и се чувства дискомфортно, е свободен да си тръгне.
Това трябва, разбира се, да върви паралелно с културна и образователна програма за нравите, обичаите, традициите, законите и т.н. на държавата домакин. И тези програми трябва да са задължителни. Особено активни пък трябва да са за непълнолетните, които реално са тези с реален шанс да се интегрират напълно в обществото.
Възможността за мирен живот в уредена страна трябва да върви ръка за ръка с уважението към правилата в същата тази страна. Един вид негласно споразумение между държавата домакин и имигрантите, които са се преместили да живеят в нея, независимо откъде идват.
Това е простата истина - когато една държава иска интеграция, тя трябва да положи усилия, като обаче се постарае да наблегне на посланието, че тази интеграция е задължителна. И без нея няма как да се мине.
Едва тогава можем да говорим за позитивите от многообразието и различието. А ако оставим нещата такива, каквито са сега, всяка една по-сензитивна карикатура може да повлече след себе си вълна от смърт и насилие.
