Откакто през 1925 г. правилото за засада е видоизменено драстично, десетилетия наред нормите на футболната игра остават забранена територия за експерименти.
Гарант за това е Международния борд на футболните асоциации (IFAB), който е единственият орган в световен мащаб, оторизиран да променя правилата в най-популярния спорт.
Слава Богу, в него членуват само представители на Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия (плюс тези на ФИФА) и типично по британски Бордът стриктно пази традициите на играта, в чието ДНК са кодирани старите правила, издържали изпитанията на времето.
Благодарение на този консервативен подход почти цял век футболът успява да се опази от всякакви безумни и безотговорни нововъдения, които можеха да заплашат статута му на най-обичания спорт в света.
Да, промени бяха допускани - като въвеждането на наказателните картони през 70-те, забраната за играта на вратаря с ръка при върната от защитника топка с крак или пасивната засада през 90-те, но те по-скоро влизат в графата „козметични" и почти всички имат една обща цел: поощряване на нападателния футбол, на интригата, на драмата и запазването на игровия ритъм.
Днес обаче футболният правилник, а следователно самият футбол, са изправени до стената.
Под фалшиви и зле скалъпени формулировки като „натискът на технологиите", „изискванията на новото време" и „еволюцията на обществото" ни се втълпява, че футболът не можел да стои безучастно и трябвало да се промени из основи, за да влезе в XXI век.
Кому е нужно всичко това? Ами футболът влезе през парадния вход в новото хилядолетие и е в по-цветущо състояние от когато и да било. Футболната индустрия в Европа вероятно бе единствената икономическа сфера, която не бе засегната от рецесията от 2008 г. УЕФА постоянно увеличаваше наградните фондове в своите турнири, трансферните суми не спираха да набъбват, ФИФА регистрираше все повече приходи от мондиала.
Реал, Барса, Байерн, Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Ювентус и другите колоси се превърнаха от футболни клубове в световни маркетингови брандове. Лео Меси и Кристиано Роналдо станаха най-желаните рекламни лица и идоли на милиони деца по света. И всичко това през новия век, при старите футболни правила.
Незнайно откъде обаче се появи ВАР, който бръкна директно в душата на играта.
Покрай него УЕФА си повярва и сега предлага ликвидирането на предимството на головете на чужд терен. Тези две откровени гаври с правилника заплашват устоите на футбола, а по-лошото е, че вероятно няма да са последните. Какво ли ни чака: смесени отбори от мъже и жени, втора топка в игра или направо премахване на вратите? Знае ли човек...
Да започнем с чудесното старо правило за гола на чужд терен. Критикуват го, защото било несправедливо - давало необосновано предимство на единия отбор при еднакъв брой отбелязани попадения. Времето му изтекло, било архаично завещание от годините, когато западните клубове попадаха буквално в друг свят, когато им се налагаше да прекосят Желязната завеса. Може и така да е, но това съвсем не значи, че единственото му предназначение е да спасява силните от крушение.
Основната мисия на това правило е поддържане на нейно величество Интригата.
Именно тя е в дъното на Красивата игра от незапомнени времена и феновете я боготворят. Днес може да са от губещата страна, но утре ще са от печелившата и ще са в Рая. Едва ли има осъзнат футболен фен, който да не обожава тези моменти на върховна драма - като гола на Солскяер срещу Байерн от 1999 г. или като легендарния обрат на Ливърпул срещу Милан през 2005 г. в Истанбул.
Ще се помнят вечно именно заради драмата. Кой не обича дузпите? Всички си умират по тях - отново заради драмата. А головете на чужд терен осигуряват точно това - драма. Пълна, неподправена, класическа футболна драма.
Дори българската футболна летопис дължи много на гола на чужд терен.
През 1984 г. Левски отстрани германския шампион Щутгарт именно благодарение на това правило след 1:1 и 2:2. Десетилетие по-късно снарядът на Николай Тодоров-Кайзера торпилира шотландския гранд Рейнджърс за 2:1, а „сините" продължиха напред заради предимството от двата си гола на чужд терен при загубата с 2:3 в Глазгоу. ЦСКА също има подобни паметни мигове - като бижуто с глава на Велиян Парушев срещу Парма или елиминирането на Сервет през 90-те години.
Всички тези моменти илюстрират величието на това правило - само то може да осигури такъв микс от щастие, отчаяние, агония и екстаз едновременно. Всичко или нищо в един кратък миг.
Сега обаче искат да го ликвидират, защото футболът еволюирал, терените навсякъде станали добри, трибуните - приветливи, условията за домакини и гости се изравнили.
Едно на ръка, че това просто не е вярно - стадионите в българската „А" група са категорично доказателство. И второ, че условията по футболните арени нямат нищо общо с основното предназначение на двойната тежест на гола на чужд терен: осигуряване на драма. На шанс да наваксаш бързо изоставането и да вкараш интрига в мача.
Пълна демагогия, която - ако бъде одобрена - ще убие частица от душата на играта. Също като ВАР. Както и да го въртим, тази система е пълен провал, колкото и да ни убеждават в обратното.
Тя е предназначена да ликвидира големите съдийски грешки, но вместо да намаляват, скандалите се множат. Още е пресен споменът за дузпата за Франция във финала на мондиала, която преобърна развоя на най-важния мач във футбола. Още в първата седмица на въвеждането на технологиите в Шампионската лига, светът остана с усещането, че системата се използва в услуга на силния. Ами така или иначе съдиите винаги са подпирали силните, защо им трябва допълнителен помощник?
Големият проблем с ВАР е принципен - той би бил полезен, само ако се намесва при крайно драматични и груби гафове. Само когато на черното не може да се каже бяло. ВАР обаче влиза в действие предимно в „сиви" ситуации, а решенията са също толкова „сиви", защото се взимат от хора, а не от изкуствен интелект. Субективният фактор запазва водещата си роля, а точно това не трябваше да се допуска.
Вече стана ясно, че технологиите и човешката преценка са две абсолютно несъвместими неща, а резултатът е, че футболът страда.
Вече не можем да се зарадваме на головете като хората, мачовете се накъсват, тепмото се убива, футболистите се изнервят.
Шефът на испанските съдии Веласко Карбальо наскоро описа ВАР със следната метафора: „Същото е като да си направиш застраховка на дома. Добре е да я имаш, но още по-добре е да не я използваш".
И е напълно прав - ако викаш застрахователите за всяка дреболия, накрая ще останеш без полица.
Така е и с футбола - ако продължат гаврите с правилата, скоро ще осъзнаем, че сме загубили любимия си спорт.
