Какво е спортен феномен? Джордън? Шумахер? Агаси? За всички тях – да! Хора – епохи в своите спортове, вдъхновили милиони. Какво обаче е феноменален спортен парадокс? Първото, което ми идва на ум е волейболният национален отбор на Съединените америкснаки щати. Това е спортен парадокс с чудовищен мащаб, който се затвърди в неделя с поредната волейболна титла на страната, която не играе волейбол.
Да, именно – американците не си падат по безконтактните спортове. Твърде стерилни са за генетично наследения вкус към борба, битка, дори насилие. Това е и основната причина волейболното семе да не може да покълне десетилетия в страната, която е на първо място от все още съществуващите такива (второ, след СССР) по спечелени златни медали от Олимпийски игри в мъжкия волейбол със своите 3 златни отличия. Лос Анжелис, Сеул и Пекин се превърнаха в тотален триумф за тази велика игра зад Океана, но дори и това не помогна, какво да говорим за бронза от Барселона.
Голямата надежда на заинтересованите от популяризирането на играта в Северна Америка бяха игрите в Атланта през 1996 година. Очакваше се и се изискваше домакинска победа, която да вкара така нужния идеологически допинг в съзнанието на публиката и тя по естествен път да поеме импулса и да даде тласък на поредната спортна индустрия на САЩ. Да, ама не. Питайте бразилските футболисти какво се случва, когато си домакин и очакванията са толкова високи, че буквално ти скриват слънцето и те пращат в мразовития ъгъл на страха и отчаянието. Нещо подобно се случи и с американците в Атланта. У дома те не само не спечелиха, не просто не играха финал, но не минаха и груповата фаза след три загуби в пет мача, една от които от България. Истинска катастрофа...
Но да бръкнем още по-дълбоко в гърлото на нашия парадокс. Можем да кажем, че повечето популярни спортове имат своя „Пеле”. Най-, най-, ама наистина най-великият в този спорт. И пак се връщаме на Шумахер, на Мохамед Али, на Майкъл Джордан. Една икона, концентрираща всичко романтично и историческо в играта. Волейболът също си има такава личност – Карч Кирали, който е... американец?! Чарлз Фредик „Карч” Кирали е първият олимпийски златен медалист в плажния волейбол. Човекът, посочен за най-добрия волейболист на ХХ век от Световната фадерация, сиреч – в историята. Но и с него, и без него – американецът не кълве толкова лесно.
И така, какво разбрахме до момента? Националните отбори на Съединените щати (мъже и жени) имат 3 златни, 3 сребърни и 2 бронзови комплекта медали от Олимпийски игри. Общо 7 златни, 1 сребърен и 2 бронзови в комерсиалните Световна лига/Гран при. Злато, 2 сребърни и 3 бронзови от Световни първенства. Най-великият волейболист на всички времена е американец. И всичко това при условие, че Америка волейбол не играе. На професионално ниво.
Ако трябва да сме точни от 2012 година съществува опит да бъде наложена професионална мъжка лига – Premier Volleyball League, която засега се движи основно на регионален принцип. Предишните опити за организиране на професионален шампионат свършиха както в Атланта – пълно фиаско.
Залите са празни, а телевизиите предпочитат да дават високорейтингово надбягване на охлюви пред излъчването на волейболен мач. Дали последният опит ще е успешен – само времето ще покаже.
Америка играе своя волейбол на ниво гимназия, колеж, университет. Не по-високо. Който иска – учи и играе. После само играе. Но и работи, за да се изхранва. Големите таланти бързо напускат страната, играят в силни европейски отбори, печелят много пари. И стават шампиони.
Това, приятели, е световен спортен парадокс.
