Докторът мрачно се взира в резултатите от изследванията. След това въздиша тежко. „Бъдете смел. Остават ви само шест месеца живот“.
На 3 март 1986 г. канадският футболист Саймън Кейт, който играе за младежкия национален отбор и за университетския отбор Викингс от Виктория, чува тази ужасяваща фраза в клиника във Ванкувър.
В следващите секунди сякаш се наблюдава някъде отстрани, а времето и пространството започват да функционират по съвсем непознат начин.
Да чуеш от кардиолог, че ще живееш още половин година, е все едно да прочетеш собствения ни некролог. Още по-страшно е когато си едва на 20 години, мечтаеш да участваш на световно първенство и се наслаждаваш на безгрижната си младост.
Саймън усеща първите проблеми няколко месеца по-рано. Изкарал е успешен сезон за младежкия състав на английския Милоу, бележи голове и получава повиквателна за националния отбор на Канада - страната, в която живее от 2-годишен. Корените на семейството му са именно от Острова - Източен Съсекс.
Макар да се намира в прекрасна форма, нападателят страда от обезпокоителни симптоми. Задъхва се по стълбите, задавя се от кашлица на неделните излети с приятели, ръцете му са студени като лед дори през юли. Кейт обаче изтласква от съзнанието си всичко това и отлага максимално посещението си в болницата.
Първият преглед установява миокардит (възпаление на сърдечния мускул). Младежът не обръща внимание на предупрежденията - пие хапчетата навреме и се подлага на всички процедури, но не се отказва от активния си начин на живот. Не иска и да чуе за хоспитализация. Мислите му са насочени към световното първенство в Мексико през 1986 г. - първият мондиал с участието на Канада.
Уви, заболяването прогресира в далеч по-тежка форма - кардиомиопатия с нарушение на сърдечните функции. Саймън се подлага на пълни изследвания във Ванкувър под натиск от родителите си. И ако не го бе сторил, историята едва ли щеше да го запомни с нещо различно от датите на раждане и на смърт.
Докато изчаква преминаването на първоначалния шок и поднася на пациента чаша вода, главният кардиолог добавя: „Все още има един шанс да живееш и сме длъжни да направим всичко по силите си“.
Knocking On Heaven's Door
Какво прави човек, на когото остават 6 месеца? Отправя се на първото си пътешествие към морето като във филма „Да почукаш на райските врати“? Наслаждаваш се на театрална постановка като в „Пътят към Невърленд“?
Саймън предпочита да се вкопчи в последната си възможност - трансплантация на сърце. И до днес тази операция е сложна и с извънредно висок риск. През 1986 г. методът звучи направо невероятно, представлява истинска революция.
Кейт се отправя към местната библиотека и изчита цялата литература по въпроса. Изводите са обезпокоителни. Първо, в Британска Колумбия такива операции въобще не се извършват. Второ - по света има твърде малко хирурзи с необходимия опит. Трето - донори почти липсват, а органът трябва да е подходящ за пациента.
От армията чакащи за трансплантация до операционната маса стигат единици. А едва малцина щастливци не умират в следващите няколко години от съпътстващите усложнения. Да, шансът клони към нулата. Но все пак съществува.
Близките на Саймън зарязват всичко и се местят в Онтарио. Футболистът прекарва безкрайни часове в чакане - с книга или пред телевизора. На 1 юни 1986 г. заедно с останалите пациенти на кардиологичното отделение гледа дебютния мач на „кленовите листа“ в Мексико. Канадците губят от Франция, водена от Жан-Пиер Папен.
След двубоя се налага да бъдат раздавани успокоителни, а практиката да се гледа футбол в общото помещение е преустановена. Но Кейт, разбира се, намира начин да проследи и останалите срещи. И започва да осъзнава, че вероятно се наслаждава на футбола за последен път.
Организмът му постепенно отслабва, пристъпите зачестяват. Родителите му изтеглят всичките си спестявания, продават цялото си имущество, издейства благотворителна подкрепа, а накрая се отправят към родната Англия.
И там чудото се случва. Екип от местни светила начело със сър Терънс Инглиш присажда ново сърце на Кейт. Датата е 8 юли 1986 г., а донор е наскоро починал 17-годишен юноша от Уелс.
За Саймън започва нов живот - и това не е художествено преувеличение.
Ново сърце
„Почувствах се не само като прероден, но и като съвършено различен човек. Невъзможно е да се опише. Усещах ли сърцето си? Или пък не? Няма как да отговоря на този въпрос. През първата седмица като че ли в мен се водеше някаква борба“, спомня си Кейт.
И до днес, 30 години по-късно, той трябва да приема медикаменти за потискане на имунната система. Ако спре, организмът може да отхвърли чуждия орган.
Повечето трансплантирани пациенти зачеркват завинаги от ежедневието си всички допълнителни рискове - най-вече физическите натоварвания. Предимно седят на дивана пред телевизора. Не мислят за нищо друго освен за щастието да дишаш и за благословията на живота.
Саймън обаче има по-смели планове и не смята да ги изоставя. Две седмици след операцията печели най-важната си битка - успява да убеди рехабилитаторите и сестрите, че е достатъчно укрепнал за разходка пред болницата. Щом излиза на въздух, се затичва. Първите 10 метра - добре! 30 - става му топло. 100 - тялото му сякаш изгаря.
Новият Кайт е по-мъдър и опитен от онзи, който не би трябвало да е между живите вече няколко месеца. Отлично разбира, че всичко трябва да става постепенно. Започва да се труди упорито на велоергометъра. Тялото му укрепва, сърцето му бие уверено и бодро.
I`ll be back
Да заживее отново във Виктория не е никак просто. И заради липса на качествени медицински грижи, и заради огромното медийно внимание. Популярността не допада на Саймън.
„Когато бях футболист, събирах изрезки от вестници, посветени на мен. Но после името ми се споменаваше по съвсем различен повод и нещата престанаха да са забавни. Повече от всичко исках да докажа, че съм способен да постигна нещо сам, а не заради успешната операция, която е заслуга изцяло на хирурзите“.
След година опакова багажа си и се мести в Лас Вегас. Но не за да залага в казината, а при брат си Адам, който играе за местния университетски отбор UNLV. Навърта сериозен километраж в парковете и все по-често е с топка в краката. Усеща, че е настъпил моментът за още едно грандиозно завръщане - този път в спорта.
„По дяволите, момче, сигурно се шегуваш. Не, не, дори не искам да чувам за това“, отсича треньорът на UNLV Бари Барто, когато Адам му предлага да включи Саймън в отбора.
„Този беше напълно луд. Когато му отказах, той започна да тренира сам на съседния терен. Ставаше ми лошо от вида на огромния шев през гръдния му кош. Тичаше и упражняваше удари по цели часове. Накрая дойде и ми каза: Тренер, нямам намерение да умирам на футболното поле. Но ако е казано, ще стане. Аз няма да се откажа, без значение дали ще ме вземете в отбора“.
След продължителни консултации с лекари, адвокати и родителите на Саймън, Барто най-накрая се съгласява. Нападателят се оказва във впечатляваща форма, а новото му сърце работи по часовник.
Отново в действие
Изявите му не остават незабелязани и през 1989 г. той отново става професионален футболист. Малко преди третата годишнина от операцията е избран под №1 в драфта на MISL (Major Indoor Soccer League).
- Казват, че имаш някакви проблеми със сърцето? - интересува се мениджърът на Кливланд Ал Милър при подписването на договора с 24-годишния играч.
- Трансплантация.
- Господи, как така?
- Много просто. Вадят едното сърце и поставят другото.
Милър сухо преглъща и нескопосано оправя вратовръзката си, но все пак опира писалката до листа хартия и се подписва. На медицинските прегледи не са открити никакви отклонения.
Кейт не се отказва и от класическия футбол. В продължение на два сезона съчетава ангажиментите си към Кливланд с мачове в канадската Суперлига. Бележи гол след гол, редовно го избират за Мача на звездите.
„Големият ми проблем бе отношението на публиката. Всички ми се възхищаваха, но аз не исках да ме аплодират само заради моята история, а заради уменията ми“.
След като става първият футболист с трансплантирано сърце, Саймън се отказва на 27 години.
Среща с миналото
След края на кариерата му животът е прекрасен. Жени се за своята любов от университета в Лас Вегас - Кели. Момичето узнава за медицинската му особеност едва няколко месеца след началото на връзката.
„Бях поразена. Струваше ми се, че може да умре всеки момент. Но след това осъзнах, че е чудесно да цениш щастието именно поради неговата крехкост“, споделя Кели.
Двойката има три деца - Сара, Саманта и Шон. Днес синът им е на 20 години и играе футбол в колежа. Главата на семейството се пробва в различни видове бизнес - производство на бейзболни шапки, спортен мениджмънт и така нататък. И основава фонд за подкрепа на хора, които се нуждаят от трансплантация на сърце.
„Преди бях отегчен от тази точка в моята биография. С напредване на възрастта осъзнах, че няма нищо страшно. Хората гледат на мен като на пример, като на щастлива приказка. И днес донорите не достигат. Трудно е да убедиш близките на починалите да дарят органите им“.
През 2011 г. Саймън се решава на още една смела стъпка. „Не знаех нищо за човека, чието сърце тупти в мен. Тогава бях млад и егоистичен, борбата с болестта ме потопи в собствените ми проблеми. Дори не се питах кое е това момче, благодарение на което не си отидох от този свят още през 1986 година“.
Заедно със съпругата и децата си Кейт лети до Уелс и се среща с бащата на загиналия младеж. Роджър Едуардс е прехвърлил 70-те и трагичната съдба на сина му Джон е най-страшният белег върху душата му.
Оказва се, че Джон е бил...футболист. Играл е за отбора от родния си град недалеч от Кардиф. Стадионът се намира на улица „Ванкувър Драйв“. Преди 30 години безгрижно е гонил топката, докато в една болница на хиляди километри във Ванкувър Саймън Кит е лежал, повален от болното си сърце.
Точно там, на „Ванкувър Драйв“, в мозъка на 17-годишния Джон се пука кръвоносен съд. Мачът е прекратен, момчето е откарано в болница, но усилията са напразни. На 7 юли 1986 г. лекарите го обявяват за мъртъв.
Из коридорите на клиниката безутешният му баща се среща с родителите на Саймън. И след кратко колебание подписва съгласие за трансплантация. След това плаче безутешно в продължение на дни.
„Най-напред решението ми се струваше немислимо - моето дете вече го няма, а друго да живее с неговото сърце. След това осъзнах, че това решение е единственото правилно. Мисля, че и Джон го одобрява от небето. Животът продължава и всеки заслужава шанс. Четох за успехите на Саймън, за неговото завръщане във футбола и много се радвам за него. Няма да лъжа - повече щях да се радвам на победите на собствения ми син. Но душата ми се топлеше от факта, че някъде далеч отвън океана една част от момчето ми все още е жива".
С лявата си ръка Роджър бърше сълзите си, с другата стиска десницата на Саймън. Двамата бавно се отправят към гробището. На гранитната плоча пише „Джон Едуард Гроувс - нашият обичан син и брат. 7 юли 1986 година“.
Джон не е на този свят от 30 години, но сърцето му все още бие. В гърдите на Саймън Кейт, който спечели много футболни победи, създаде три прекрасни деца и помогна на стотици хора чрез своята фондация.
Вижте още в галерията.
